„Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада...“
Карл Густав Юнг
Душата си има дълбини, в които копаем за съкровища. Покрай тях, оттам изскачат и влечуги, червеи и други гадинки, които не се чувстват комфортно на светлината, на която сме ги извадили. Те не знаят, че и ние не ги искаме на открито. Неразборията и дискомфортът са за всички.
Слоевете на душата са подредени един над друг, както земните пластове, в логическата последователност на хармоничното съзидание. Но, винаги може да се случи земетресение или вулкан, които да ги разместят или дори да ги разтопят и смесят в едно обща изгаряща субстанция. Тогава човешкият ум се стъписва и не е наясно къде да задълбае, за да намери опора.
В Индия работи един хомеопат, Раджан Шанкаран, който е направил мина в човешката душа, но не за добив на блага от нея, а за доросъвестно разкриване пласт по пласт на строежа и. Разбира се, тук под „душа“ се разбира нетелесното у човека, всичко, за което казваме, че се случва в главата и сърцето. Ако проектираме неговата теория върху строежа на земята, то ето какъв срез ще се получи:
На повърхността на земята растат цветя. Под тях, обаче, няколко невидими пласта безропотно и всеотдайно осигуряват възможността те да покълнат и да се съюзат със слънчевата светлина, за да се самоутвърдят. За човека, това е възможността да се изрази пред света и да общува ползотворно и двупосочно с него. Да се назове и изкаже с – име* – и да възприеме същото към себе си. Там, където за цветята са корените, в човешката глава стоят фактите – обстоятелствата, характеристиките и средата, пораждащи и подреждащи словата. Соковете, които захранват корените, това са чувствата – желанието, мотивацията и отношението към фактите.
Когато се изкопае по-голяма буца, върху която е имало много растителност, в дълбочина се вижда как корените са преплетени, смесени един с друг и ако надземтата част липсва, никой не може да определи кой на кое растение е. Това е делюзията – (нелеката за контролиране) възможност на въображението за произволно съчетаване, смесване и създаване на образи и представи. Това е първото ниво, на което целостта на растението не е задължителна. Корените остават в пръстта и след смъртта на растението, така както в съзнанието остават спомени, разбъркани и болезнени нерядко, от някакво събитие много след случването му. В човека, това е първото ниво, което не е свързано със съзнателния ум, скрепяващ в едно отделните аспекти на личността. Оттук могат да започнат да растат всякакви плевели, немалко от тях трудно изкореними.
Усещането е като силата, която насочва вещества към корените на растенията. Необяснимо за нас, но с осезаема и въздействаща мощ. Енергията е камъкът, до който ще спре коренчето. Отвъд него е светът, с който растението е свързано, но никога няма да докосне. За хората това е великата безбрежна празнота – пространството на наличното и липсващото, смъртта и раждането, началото и краят – мястото, където се съхраняват основните принципи, които се проявяват в другите нива.
Цялата енергия, която ръководи кръговрата на растежа на растенията, това е нормално присъщата енергия на човека в равновесното му, хармонично състояние на градивно самоусещане. Желано и умиротворяващо, но крехко и краткротрайно състояние. А иначе, пътувайки по галериите на тази своя мина, човек може да загуби равновесие, да изпадне от вагонетката и да остане в тъмните, хладни и несвойствени недра на земята. Това е емоционалната травма, която ни закрепостява в подземията на страданието от непреодоляна случка. Камъкът, който затиска растението под себе си.
Авторът смята, че стресът, страхове, болести – това е енергия, която е чужда на човека, както ако почвата бъде натровена с химикали. Значи, нещо от по-дълбоко ниво може да излезе на повърхността, без да премине през стоящите над него нива, да бъде преработено от тях. Кални коренища щръкват над пръстта и виждат слънчева светлина, без да могат да се възползват от нея за фотосинтеза. Това може да бъде излезлият наяве страх, който си намира названия на плашещите го неща, емоции, чрез които да се възпроизведе и описание на кошмарите си с думи и образи.
Ако една тревичка се обърка и тръгне да расте под земята, тя има два пътя – шансът да пробие до повърхността навреме или да мутира до нещо, което може да живее в тъмната пръст. Това е разминаването между вътрешната и външната реалност на човека. Ако той вижда котка, а я възприема като тигър. Делюзията да замени реалността с представата за нея. Основният първоизточник на болестта.
Ако се върнем към нашата реалност, наскоро една медицинска сестра преби новородено. Дали е виждала в него източник на проблемите си в момента, защото не е могла да спи, когато е била почти в несвяст от премора, а е трябвало да действа сякаш е будна и свежа? Реалната наличност на едно същество, наричащо се бебе (име), което има определено тегло и ръст (факти) е причинила вероятно омраза (чувство), защото това бебе е било виждано като тормозител и инквизитор (делюзия), и в резултат на това се е появил порив за овладяването му – чрез бой (усещане за възстановяване на реда) и безпаметно прекарване на часовете до сутринта (енергията е разтоварена). Само едно предполагаемо наслагване на модела на хомеопата върху конкретна реална трагична ситуация. Без претенции да я обясни, а по-скоро опит да онагледи прилагането на тези нива на човешката личност.
Отровните, полезните, лековитите, красивите и всички други растителни видове взимат от една и съща наличност на земята. И вече вътре в себе си, те преработват веществата по своя си начин. И стават такива, каквито са.
* Подчертаните термини, както и цитирани виждания на хомеопата, са от книгата Sankaran, Rajan. The Other Song – Discovering Your Parallel Self. Mumbai, Homoeopathic Medical Publishers, India, 2008. Този труд има и издание на български език.