Домът е геометрия, за предпочитане свещена. Казват, че традиционните български къщи са знаели това, било им е вродено от майсторите им. Пространството и функцията били едно проявление. Време нямало, домовете били за цял живот и не се сменяли, та да започне нов уют за хората. Животът се отливал в калъпа на къщата и така сякаш добивал снага – фигурата на дома. В това време, за целия дом можело да се говори само с една негова част – родна стряха, бащино огнище. И всичко друго в него било свидно и подредено на мястото и по реда си.
Сегашните къщи са доста по-временни. Лесно се разграждат на отделните им части, но никоя от тях не може да изкаже цялото усещане. Нямат време да улегнат в калъп, защото често се прераждат за нови обитатели. Домът няма постоянна фигура, снагата му е излиняла, за да е стройна по модата и да се префасонира бързо според новите стени, в които я заведат. Той е там, където го чувства човекът. Често, обаче, се случва, къща и хора да съжителстват бездомно.
Космополитната дандания разчеква обстоятелствата на хората и ги насочва в различни направления, посоките на света стават вектори, които почти императивно сочат със стрелките в края си. И хората се местят, по силата на своята принадлежност към потребността. Пренасят вещи, но не винаги домове.
Светът е разпънат на четири посоки, но върху кръста стои човек. А в центъра на кръста на личните направления трябва да стои домът. В днешно време хората са много мобилни, налага им се, или избират, да живеят на различни места. Домът за тях е по-скоро усещане, което се събира измежду едни мебели и се сваля от едни стени, и се пренася, за да се разгърне сред други. Тази нагласа се мотае между вази, пана, дивани, плъзга се по тях като добър домашен дух и никъде не полепва. Колкото по-често ѝ се налага да се прилепя като тапет към нови стени, толкова повече става като коруба на костенурка и остава единствения наличен дом. Преносим и рядко безгрижен.
Дали е поносима странността да бъдеш цивилизован номад, който снове между готови построени къщи, винаги имат какво да обитава, но домът все още му предстои? Или се изплъзва, сякаш се отлепват два слоя – на местообиталището и на уютната принадлежност в точката, която трябва да е усмиряващо средище на световните посоки? Това разслояване няма да се спре само, то ще създаде два пласта, които и ще се раздвижат и ще легнат един до друг, и ще си съседстват, без да се допълват, преди да се раздалечат съвсем. И тогава човекът ще принадлежи на посоките, но няма да притежава дом. Ще ходи наяве по нови коридори и ще търси стари чупки по тях.
Къщата трябва да бъде дом на посоките, четирите трябва да се събират в нея, а не да я разпъват. Още по-малко, пък, да я иска само една от тях, а другите да получават огради и стени без прозорци, защото натам не води нищо.