Мечтите ни винаги живеят на различно място, защото опознатите от обитаване градове обикновено не са много обичливи и не ги чувстваме ласкави. Въжделенията са другаде. Ами ако решим да се преместим при тях? И ако този друг град наистина съществува и лесно се стига до него? Желанието ще те извади от твоето местообитаване, а после – после следва другото.
Когато човек премине между планините, притискащи неговия град, усойното на долината остава до последния хребет. След превала е топлата монотонност на равнината. Там наваляното се изпарява по-бързо и обграждащите склонове са по-далеч, та се отваря място къде-къде повече за влажното да замъглява простора и ветровете да се разлеят, ако благоволят да са милостиви. Ако не – имат къде да се засилят и да наберат скорост, щом се възприемат на сериозно. Слънчевият излишък, пък, обещава топлина в трудните сезони.
Докато си на път, очертанията на загърбения твой град и тези на другия, желания, са еднакво мъгляви и отсъстващи. Само пътят е връзката между тях, по него тече и посоката на желанието. Кошницата на илюзиите пътува на задната седалка и се надява да се върне пълна.
Другият град има приятен силует, очертанията са по-уютни отдалеч. Той е чужд и по презумпция е гостоприемен в обещанията си, защото отиваш там като гост, засега. Отначало той няма да се задълбочи в твоите очаквания за разстлани пред теб кафенета с преливащи цветя, гладки сенки и паваж без асфалт. За уютни обитавани стени и китна тераса. За мили съседи, сред които да можеш да бъдеш добър. Той все още ти е дестинация, а не отправна точка.
При навлизането, постепенно лентите на голямата магистрала се накъсват на по-малки пътища и накрая артериите на асфалта се скриват от сенките на дърветата и на блоковете, които вече стават повече от него. Ти течеш по тях, с последно изчакване да се задръстиш щастливо в крайните брънки на някой капиляр. На твое място. А мястото не те иска. Ти си му друг, дошъл си в другия град.
Той е расъл пласт по пласт, подреждал си е руините от античност към идентичност и не си разстила сам паважите, за да стигнат до асфалта, от който си дошъл. Ако искаш да влезеш в него, за теб е последния пласт, над всички, но долните също трябва да бъдат приласкани някак си. И то не защото ще вземат да изскочат без да си дочакат разкопките, ами за теб настилките на града няма да са равни, понеже изпод тях винаги ще се надига и ще те боде обидата му, че виждаш в него не тези богатства, с който той най-много се гордее. А ти си отишъл само за горния слой и за това, което е построено над него.
Градовете посрещат само на улиците с каквото имат. Някои с цветя, други само с настилката си. Върху паважа, спонтанно с каквото има пред домовете. Зад вратите им не се влиза – там не е територия на града, а на дома. Пространство лично и доста по-малко за пред другите в сравнение с тротоара. Праговете са най-строгите граници в градовете и другостта няма ключ за тях.
Дали ще живееш в чужд град? Оказва се, че мечтите са гледали само фасади в другия град, никой не ги е пускал в собствения си дом. И може там и за теб да няма такъв. А дали ще уговориш този град вече да не ти е друг – колко ли обич трябва за това? Засега си тръгваш обратно, към съществуващия ти дом. Той поне е реален, макар и в необичан град.