Нишката на дните

Дните се редят в непрекъсваема върволица, свързвани един с друг от нощите и от човешките мисли, които изтеглят през тях нишка, да ги скрепява в целостта на човешкото битие и да държи усещането за смисъл. Защото иначе, сивотата на монотонността прави мъгла около наниза и нанася патина върху лъскавите му мъниста. Нишката се състарява външно. Износва се и става безлична.

Нишката на дните не се прекъсва, но може да се разкопчее верижката на бижуто на битието и между брънките да влезе някой скъпоценен камък. През блясъка на този камък ще се осветяват немалко от съседните звена, когато се случи взрив на събитийна интензивност и заревото му пробие през фасетите на скъпецонността. Проблясва светкавица, блещукащата верига хвърля моментен отблясък и после се предава на обичайната пасивна тъмнина или в най-добрия случай – здрач.

Животът прехвърля зърната на броеницата на дните с методично безразличие и търпение. Не го касае дали са от кехлибар, диаманти или обикновен камък. Нуждае се само от монотонното им потракване, когато преминават през празното място на нишката и се спират в себеподобно. Човешката ръка копнее да се докопа и тя да отмести няколко мъниста, да вкуси усещането, че направлява живота си. Всячески се опитва да заобиколи търсенето на смисъла му и се оставя на нишката на дните, за да достигне до целта и мисията си. Защото тя, нишката, скрепила здраво дните, може да скрепи и елементите на личността му, та да бъде човек – така му се струва.

А иначе, хората, загубили баланса си, неистово прелистват дните зад гърба си, та да открият в тях нещо голямо, пропуснато, към което да се върнат или което да си възвърнат, за да са отново пълноценно себе си. Мънистата на броеницата започват да потропват в обратна посока и по нишката в тях се открива тук-таме някой бисер, но повече обикновени, сиви и тежки камъчета, макар и заоблени като зърно. Има и оловни, трудни за преместване, но и те трябва да бъдат преминати, във всяка посока. Защото, връщането не пренарежда и не изхвърля.

Само хората броят по тези зърна, мислят си, че могат да се движат безкрайно напред по нишката на дните, защото не вярват, че е кръгла като броеница. Цикличността не е приятна, понеже води до неминуем край, предопределен още с наличието на начало. А нанизът на дните, дори и обезсърчаващо монотонен, може да води някъде, където никой не е бил още. Или поне усещането, че има такава възможност е много приятно и обнадеждаващо. Пък и създава илюзията, че нишката те води, без да трябва да правиш избор.

Често тази нишка се завърта като примка, даже с много намотки. Дните танцуват хоро около поставения в центъра им човек, който се опитва да се завърти, за да ги следва. После премалява и с вихри в главата се опитва да се спре. Само толкова плашещият избор, единствена активна повратна точка, може да отвори път навън. Обаче, ако личността опитва много силно, настойчиво и с уверено съсредоточаване на желание, може злополучно да успее да повярва, че дните спират. Сладостно измамно усещане – нишката е в ръцете и само азът може да я движи. Лутането получава своята затворена територия. В кръга на броеницата.

Нишката на дните трябва да води към смисъла на живота. За който казват, че бива открит миг преди човек да се яви пред Създателя си. Като  последно, завършващо изречение от житейския доклад пред него. Но, тя само сочи пътя натам, а не пренася по него.