„Ние не сме наследили Земята от дедите си, а сме я взели назаем от децата си”
Джейн Дудъл
Ние и следващото ни поколение, сме като огледала. Най-странното е, когато тези две огледала стоят едно срещу друго. Ако те твърде дълго не са се оглеждали наоколо си, да плъзне по тях образ на обкръжаващия свят, започват да показват само себе си. И тогава може да се стигне до абсурдната ситуация двете огледала да отразяват единствено собствената си огледалност. И почти да забравят, че светлината, която ги захранва, идва от слънцето. А ако я няма нея, плъзват сенки, които могат да се сгъстят до мрак. И огледалата заспиват. Принудително.
Както в приказката за Снежанка, ние постоянно разговаряме с огледалото с поглед. Стараем се да го придумаме с подходяща светлина и разположение. Опипваме с взор себе си върху него. Гледаме се в очите, за да се разберем. А огледалото осигурява великодушно и добронамерено откровение. Още от ранна възраст, обаче, децата научават от същата приказва, че в огледалото освен хората се оглеждат и всичките им качества – в случай завистта на мащехата. Те са там, но това не значи, че биват видени.
Най-живото от неживите и нетрайно огледало е водата. Ако още една капка падне върху нейната повърхността, проявеният там образ става за миг гъвкав и после се разпада на хилядите фасети върху образувалите се кръгове. Казват, че водата има памет, дали запомня и какво е показвала? Тя има и дълбочина и дали там поема и по-притулени навътре в човека неща? И да ги отнася нейде …
В нас винаги живее една гъвкава сянка, тя обикновено се изтънява и изсулва, когато разумът се опита да я приближи и да я улови. Прокрадва се почти като безплътна из мислите ни, поръсва тук таме върху тях по някое мрачно петно и се скътава нейде да наблюдава. Най-нелепа е, когато се опитва да излезе от нас на светло и да се види в огледалото. Не знае, че самата тя е отражение и затова си няма собствено битие. Състои се от всичко, което отричаме и отказваме да приемем. А то ни напада с коварство, което сами сме му предпоставили.
По аналогия на заглавето на един филм, в света на психологията има „ловци на сенки“. Първо Карл Густав Юнг е въвел понятието, а след това Торвалд Детлефсен и Рюдигер Далке създават нещо като наръчник за справяне със сянката*. Ето приложна версия:
Сянката обръща значението и знака на всичко, защото е изтъкана от негативизъм. Ако кажем, че не сме нещо, това означава, че най-вероятно именно то е силно застъпено в същността си, бягаме от него, борим го и отказваме да го признаем. „… можем да влезем в контакт винаги само с онова, с което сме в резонанс.“ И тук няма значение знакът, с който се отнасяме към нещото, харесване или отричане, важно е установяването на аспектите и темите, които кореспондират с нашата същност. Разбира се, огромна част от тях ги имат и живите ни огледала – децата.
„Сянката представлява най-голямата опасност за човека, защото той я има, без да я познава и без да подозира за нея.“
Пожене неминуемо децата са наследили от нас черти, ние се повеждаме по тях и ги преплитаме с нещо, което откриваме в себе си (само) и накрая сливаме двете личности в един образ. Който всъщност не е ничий, ами плод на броденето на сянката из съзнанието ни. Срещу отражението в огледалото не стои нищо реално. Но това не ни пречи да го виждаме.
Ако прехвърлим сянката си върху децата, това ще активира страховете ни за това, че те ще станат всичко, което отричаме. Тогава ние ще водим борба с тях, защото не знаем, че воюваме със собствените си затъмнености. Така, изправяйки се пред лъскалите и ласкави погледи на младото поколение, ще виждаме отражението си, но в сенчестата му част. После моделът на отрицанието се възпроизвежда – „когато пораснат, децата възприемат онзи модел на поведение, който толкова са мразели у родителите си“. Защото, те са усвоили чудесно урока – научили са се и те да се борят с това, което отричат (отначало в нас).
В този омагьосан кръг, все пак има един добър шанс – ако сянката толкова много желае да ни се натрапи, че се изтипоса пред нас, направи реверанс и се представи. Тогава можем да я зърнем в огледалото на собствения си анализ и да я поставим под светлината на зорките ни прожектори – „Сянката разболява, срещата с нея лекува…“ – „…съзрем ли я в нас и при нас, тя ще престане да бъде сянка“.
Има и изкривени огледала, които показват деформиран образ. Лъскавата им повърхност невинно представя един лик с диспропорции, нагънат и начупен, или сякаш отделните му части се показват върху парченца от напукано огледало. А то е цяло. Тези огледала са толкова гъвкави, че чак са се нагънали и извили. Опасно е, ако такива са вътрешните ни огледала, авторефлексията ни. А ако не са, предаденото „наследство“ може да бъде неутрализирано (не преборено) със себепознание, откровеност пред себе си и мисловна дисциплина „… отражението е от полза само на онзи, който се познава, когато види образа си в огледалото – в противен случай то се превръща в илюзия.“
Най-умните огледала сигурно биха били гъвкави и да се обръщат, огъват и настаняват така, че да не виждат това, което не е красиво и светло, а и да не отразяват в себе си някой така, та той да не се хареса. Ако човек успее да живее така, че да ползва децата за гъвкаво огледало, то те винаги ще са настроени така, че да намират начин да го пазят от сянката му. Да се пазят взаимно, всъщност, нали са насочени едно към друго огледала. Това е вариантът, който е градивен за двете поколения, обратният, сенчестият, е негативен – пак за всички.
* Детлефсен, Торвалд и Далке, Рюдигер. Болестта като път. С., Кибеа, 1998 – всички цитати в кавички са от тази книга.