Да живееш книжно

Хартията е обещание.

Може да бъде носител на толкова много… функции и смисли, или липси.

В магазин за хартиени изделия, леко вкопан в бивше мазе, опашката в този ден се реди на тротоара преди слизащите стълбички. Пред мен е дама с твърде много воали по блузата от шифон. И панталон с ръб над сандали от златиста екокожа и мъниста. Прическата е от добре оформен топиран обем. Човек би помислил, че пред него стои жена, пазаруваща на път за дома от работата или обратния маршрут.

Влиза вътре и ме поглежда с подсказваща надменност, че желае да се редя вън, за да може да бъде обслужвана сама в тясното пространство. Но дори и от външната ми позиция си личи как  започва да избира покупки, като за всяка от тях обяснява с претенциозни детайли какъв възвишен смисъл открива в нея или декорациите по опаковката и. Моята невротичност, оставена твърде дълго бездейна на тротоара, започва да командва съзнанието ми. Захващам да прелиствам предположения за тази жена, която ме заинтригува, дори и само защото нямам какво друго да правя. Дали е домакиня, която няма с кого да контактува по цял ден и затова говори на дълго и широко с магазинерката, безупречно учтива жена, която има проницателността на истински търговец и за секунди открива подхода към всеки клиент? Или може би жена, която по цял ден живее пред телевизора и като напусне мястото пред него се старае да възпроизвежда героини от филми? Или живее с мъчително несъвместим роднина и само извън дома може да се изявява словесно? Угнетена безработна? Самотна майка? Сгъстяващите се въпросителни бяха прекъснати от излизането на жената от магазина с едно пакетче салфетки. Не ги загледах да видя точно с каква картинка ги е подбрала.

Шмугнах се бързо вътре и скоро след това излязох с торба с няколко вида хартиени изделия. Но липсваше нещо. В следващия, вече по-просторен магазин, същата жена пак беше отишла преди мен. Изгледа ме с досада и зле прикрита ненавист, докато умилно държеше в ръцете си пакет с нарисувана на него лилава пеперуда. Не пожела да се помести, за да има място да мина в коридора между стелажите. Беше ясно, че се дразни от мен. Изглеждаше мила и възпитана, а всъщност имаше пукнатини, които не осъзнава, и през които отвъд волята и се процеждаше неприязън. Тази странна смес се оказа нещото, която я закотви в съзнанието ми.

Оказа се, че е образована жена, която смята, че знае много повече от околните. Счита, че не заслужава да живее в този толкова вехт квартал, застинал на стоп кадър през лятото. Дипломата и за висше образование не може да и осигури подходяща работа, а да работи какво да е не е съгласна. Живее от скромен наем на наследствено жилище. Сама, с книгите и дипломата си. Реалността за нея е тази, запечатана на хартия. Друга такава няма, тъй като не съответства на високо образованите и разбирания.

Ако жената с блузата с воали има някакви парички да похарчи за себе си, няма да седне да изпие едно питие с някого. Защото той не и е на нивото или защото няма да може да го почерпи, за да му покаже, че то превъзхожда по статус, също както и по образование. Ще ги изхарчи в някой магазин за нещо дребно, понеже ще я слушат внимателно колко възвишена и префинена е в избора си.

Тя не обитава тази реалност, в която през това време същият магазин може за загуби клиенти като мен, които бързат, но за сметка на това правят с пъти повече оборот. Аз ще пазарувам вече в супермаркет, въпреки че кварталното магазинче в мазето имаше топло очарование заради милата жена магазинерка. За съжаление, оказва се, че заради нежеланието си да пришпори разговорливи клиенти, тя ще загуби забързаните реално работещи хора с платежоспособност. И ще продължи да бъде учтива и да изслушва, тъй като и без друго прекарва на малко време пушейки на масата пред магазина. Всеки живее с комфортната за себе си скорост. Понякога са прави тези, които са спасени от невротичност. Не аз.

Една диплома, сама за себе си, не е ускорител на времето. То се сгъстява и забързва само ако нейният титуляр реши да реализира знанията, които трябва да стоят зад нея. Или знания без диплома, важното и да бъдат компресирани и нагнетени до степен да създадат продуктивна искра. Тогава времето се запълва със смисъл, а често и с възвращаемост като пари.

А обещанието, написано в дипломата на много хора, никога не се реализира. Поне не без тях. Утаява се до горчиви претенции, от които покълват множество пози и маски. И желание животът да бъде разказан и обяснен за по-заетите, които може да не са го разбрали. Лесно се вижда отстрани, че имат пари, но не време…

Парите и дипломите са все хартия. И в двата случая тя носи много смисъл и ценност. Между тях свързващо (или липсващо) звено може да бъде само техният собственик. А неписаните закони работят и без тях и управляват и времето.

Ана Димитрова