В градовете все още има стари сгради, чието основно достойнство е романтиката, натрупана там дори и само от изживяното в тях време. Тя е преведена на езика на сетивата в мириса на влажна застоялост от мазетата или прашните затоплени тавани, в които пробилият капандурите лъч изрязва светла лента в царството на летящите прашинки. И красноречивата кроткост на старите вещи, стоически понасящи непотребната си старост. Те съществуват предимно за котките и гълъбите. Но, стават все по-малко, достолепието им повяхва, изсушено от настъпателността на сегашната динамика.
Покрай тези сгради се носят двукраки потоци, съвременни, бързащи, настървени винаги да са на гребена на текущата минута. Те също понякога са обвити в прашинки, само че са вдигнати току що от забързани обувки. Има и невидими частички, която сякаш зацапват атмосферата и хората не се гледат, само пробиват задушливостта, за да се придвижат – толкова много мисли и емоции, които щъкат около главите и телата, и се събират в един жужащ фон. Градът е задръстен в много измерения – както видими, така и невидими. И въпреки тази гъстота, през тях винаги може да пробие някое градско вълшебство, насочено конкретно за определен човек в масовостта на множеството.
За да може човекът да има силата да бъде като скала, в която се разбира анонимността на навалицата без да я разсипе, той трябва от време на време да получава своето индивидуално осмислящо удовлетворение. Иначе, тълпата винаги го чака услужливо с безличния комфорт, който може да предложи. Но, не, зареждащата утеха вече не обитава скришни и непотърсени места, пуснала се е в многолюдието, за да си търси приложение.
И ето: насред сивееща улица, сред отчуждения неоглеждащ се човешки поток, начумерено носещ се по посоката си, човек изведнъж разбира, че си е отместил главата и е погледнал в посоката на някого. Някакво чародейство го е притеглило, като че ли в друго измерение е минал повей и е разгънал послание след себе си. А то се е помаяло и е останало, да разкаже по-подробно разни там работи, които са ведоми само за души и аури. А човекът тогава, незнайно от къде, изведнъж усеща в него да се активира преживяване, не осезание само или мисъл, ами цяло преживяване. Сякаш нещо му се е случило наистина и го е изпитал. Че даже не е знаел да може да изпитва такова нещо в себе си. Апък то сигурно градското вълшебство е намерило някаква си там проекция на нашия свят, в която може от душата на някого до душата на сходен нему човек да предава пряко, да прехвърля и щом там време няма, мигом да ги превежда двамата през толкова обогатяващи преживявания.
Или пък: друго вълшебство побутва излъчването на един човек да попипа мекотата на аурата на друг и да извае нещо по нея, когато двама са се засрещнали някъде в парк или магазин. Душата ще се притаи, колкото да разгледа новите си овали и да ги хареса. Само така ще може да реши дали да си остави спомена за разминаването със сходния друг човек. Аурата разбира, че сега те са ѝ придобивки и си отнася власинките от срещата.
А може би и за по-игриво вълшебство: от къделите на лулите на боговете се откъсват масури, прашинки от тях разбухват при взрива на някоя среща и после един емоционален вихър ги разпръсква по двамата човека, полепват в лъчението около главите им като позлата…
Понякога, дори при разминаване по улиците, някъде в главата се появява цвят и осезание и очите намират кого си разпознал. Когато си влязъл в неговия облак. После обаянието се разрежда и аурата си затваря самотата обратно. Изведнъж цялото обкръжение оживява отново – с преминаващите наоколо, клоните на дърветата и птиците, после се връща и бетоново-асфалтовата сивота. И всеки си хваща пътя, отново без да се оглежда.
Има и неща, които вълшебствата не пипат. Красотата, например, няма нужда от другите измерения. Нейните приносители могат да разхождат само нея по улиците. Около тях е празно и въздухът не трепти, та затова може да се напълни само с тракане на токчета и парфюм, който се носи като опашка след прелестната си комета. Прекрасната визия си е самодостатъчна радост и смята, че ѝ се полага да събира погледите. Разчита на собственото си влияние, за да омагьоса някого за себе си. Тя получава каквото и е необходимо от множеството, неговата масовост и е в услуга. И безцветието на града ѝ понася добре, защото е фон за нейната прелест.
Градът живее живот по своя самобитна логика. И не винаги сивотата и безличието на множеството могат да бъдат толкова безутешни и непробиваеми. Вълшебствата вече не вярват в чудеса и не седят по килери и тавани, доколкото изобщо ги има още, ами са излезли по улиците и се мотаят измежду хората като невидими аниматори, които целят да създават приятно оживление. Тук-таме поглед като лъч, другаде мисъл за обаяние. Сред много хора може да има още по-много обаяние…