Понеже в последните десетилетия Европа е насадена в ситуация да произвежда предимно абсурди и противоестествени регламенти, да не говорим за инцеста и инфилтрирането на гей модата, аз също бях започнала сериозно да се замислям дали още може да се говори за европейски ценности. Вчера и днес получих отговор на това чудене, при това приятно положителен такъв. По професионален въпрос с мен се свърза (на безупречен английски език – не американски!, защото разликата става все по-очебийна) човек с френско име, когото не познавах. Разговаряхме два пъти по телефона и ме порази уравновесеното, ведро и градивно-конструктивно отношение на този човек, с когото, честно казано, аз се държах доста твърдо, даже рязко, защото ми се стори, че обещава твърде много неща на ранен етап. Той общуваше с лекотата на човек, който всеки ден прави това и не му се налага да полага големи усилия, за да тече гладко този конкретен разговор. Няма да навлизам в повече подробности от цивилизования подход на този човек, защото мисълта ми е за друго.
Европейски ценности има, носят ги хора като този човек, които все още тихо и кротко си изкарат прехраната (дори и да е скромна, не дай, Боже) с изтънченост и финес в общуването, разбира се, придружени с коректност. За професионални знания и умения се подразбира от само себе си. Обнадеждена съм, че добрата стара Европа, която е преминала през доста падения, извращения и човеконенавистни крайности в историята си, все още разполага с благотворните изводи и поуки от тези неща и че всички социални и исторически катаклизми са дали на хората дълбочина и сложност, които съответстват на едно доста високо еволюционно и мисловно ниво, или с една дума – цивилизованост. За съжаление, в момента напорът на свирепи събития често изтласква подобни хора встрани от благодатните и лесни житейски потоци, но те имат потенциал да пожертват част от обективните си обстоятелства (предимно в материален аспект), макар и неохотно, за сметка на своя ненатрапчив вътрешен аристократизъм или прагматично здравомислие, в зависимост от случая, както се казва. Тези от тях, които преминат успешно през социално-икономическите турбуленции, образно казано, без да бъдат свалени от полета си, имат шанс да кацнат на твърда и сигурна земя след време. Има вероятност там да има само пепелище, но Европа вече е виждала това и то не един път.
Факт е, че в момент голямо оживления има в Азия, заради Китай, Индия, Япония и не на последно място – Русия. Без да съм привърженик на отдавна отживелия европоцентризъм, смея да кажа, че в Европа съществува най-голям процент хора, в чиято генетична памет съществува огромно и дълбоко богатство от всичко, което предходните поколения са разрешили или научили. С което азиатците едва ли могат да се похвалят, имайки предвид, че техните общества не са се сблъсквали с предизвикателства, които да имат подобна дълбочинна и интензитет. А и нямат уважение към отделната човешка личност като такава. Доколкото ми е известно, силата на хората там е в това, че живеят задружно и се справят добре в ролята си на част от една общност. В Европа, както притеснително ни се струва, общността не функционира добре от доста време, защото стойността на отделния човек започва да надвишава фалиращите механизми, които регулират междуличностните отношения. Процесът, обаче, има и положителен аспект – хората в Европа се учат/са започнали да се научават да бъдат личности – самодостатъчни, отговорни за себе си и с чувство за собствена пълнота. Поради това в момента изживяваме период, в който „новият индивидиум“ осъзнава себе си, отхвърля или заобикаля гъстата, но прокъсана социална мрежа на взаимоотношенията и се готви за следващата си еволюционна задача – да се свърже със себеподобни и да започнат осмислянето на нови социални и комуникационни похвати, механизми и дори системи, в крайна фаза.
Европейските ценности в момента са в такова състояние, в каквото са всички ценности по време на криза – поставени на изпитание. Живеейки в свят на две крайности, ние постоянно пребиваваме в движение между тях. Следователно, ако сега сме в близост до отрицателния край, то скоро махалото трябва да ни отнесе нагоре. Но, преди това, както в хомеопатията, ще има лечебна криза, в която ще се прояви и активира всичко ненужно, чуждо и деградивно. Което се и случва – ще се узаконява инцеста, незнайно как отклоненията в сексуалната ориентация вече се наричат „трети пол“ (очевидно половите белези за него са повреди в психиката), има едно явление, което е като рак с много метастази – „толерантност“. Много е важно и се проповядва като цивилизовано това да бъдем толерантни. Толерантността означава търпимост, приемане. Добре, но ако човек приема всичко, то тогава става напълно безкритичен, губи опорни точки. Всеки човек осъзнава нивата на идентичност – лична, етническа, културна, национална – според опознавателни белези, които го отличават от другите. Дефинирането на своето е чрез отделянето от другото. А инфлиралата толерантност размива именно това отделяне на приемливо и неприсъщо. Ясно е, че живеем в глобализиращ се (ако не и вече глобализиран) свят, в който всеки трябва да се чувства и като част от човечеството. Но не обезличена част, която се е отказала от собствените си присъщи характеристики поради преголяма и предозирана толерантност, тук е като при лекарствата – дозата прави отровата. То и чисто философски май няма как да се вържат нещата – нали боравим с двойка понятия: добро-зло, красиво-грозно, полезно-вредно. Ясно е, че стремежът винаги е съдържанието на негативния елемент да бъде намалено, НО, монетата на тази двоичност има две страни, дали някой може да си представи как едната страна на монетата ще е огромна, пък другата миниатюрна?!
Европа вече е преживяла Възраждане, сега може би разполага само с възможност за прераждане, естествено след мъчително време. Като птицата Феникс, която съществува в митологията на всички народи и континенти, вероятно защото всичко съществуващо има шанс за обновление след изгарящо пречистване.
(следва продължение)