Течно провидение

Това мокрото, което рисува с течащи стълбове по прозорците, е стихия. Нищо, че иначе заблуждава с примиренческо гъвкавите си движения покрай твърди препятствия и се съгласява да тече в издълбаните места, които са ѝ обичайно корито. Това е един от природните елементи, женствен до мокра и обгръщаща ласка и по мъжки дълбок до гибел. Разливаща се сила и същевременно препятствие. Мистерия и откровение, връзка между небето, земята и под земята. Всепроникващ посредник, течно провидение. Водата!

Стихиите са ръцете на провидението, галят, движат и бичуват. Водата умее много добре сама да си взима жертвоприношенията. И не влага в това страст, просто такава е същността ѝ. Водата има памет, но не е злопаметна по човешки. Тя и камъните дълбае с добро чувство, вае от тях плавна привлекателност наместо ръбестата им саможивост. Тя не ни обича или мрази, просто поддържа живота в телата ни и понякога, по време на катаклизми, просто ги отнася до отвъдното. Тя не общува с хората, макар че поема техните мисли и емоции и ги пази, както се твърди. Това тайнство тя прави с безразличие към нас, като своя мисия към отвъдното и тукашното, че нали е една от стихиите – пратеници на провидението, иначе казано.

Иначе и тя си има своите любови, но само с равни на нея – другите елементи. И красота, единение и сливане. При това сливането не е само с други нейни потоци. Дори и когато се движи нескопосано между камъни, водата накрая пак достига до свое фино проявление, когато се разбива на бяла пяна, за малко бухнала във флирт с друга стихия – въздуха. Един етюд от бурната им любов, в която само се смесват, но не сливат съвсем. Пролетното оживление на милувките им, особено около водопади. Водата носи слънчевата светлина и се опитва да я върне на въздуха, когато разделя общия си обем на малки капчици, пуснати за кратък полет надолу по скалите, преди отново да се върнат в течната общност. Колкото се съприкосновят с любимия, толкова им остава, до следващото разпенване.

Водата има три сезона на настроението си. Като смразяващ лед тя флиртува със земята, ляга върху нея и се гушкат сковани. После става любима на слънцето и се разтича, а ако се остави на неговото разнежване, даже става на пари, които се устремяват тутакси към третата ѝ изгора – въздуха. Мистиката на стихиите е голяма и устремна и ако в нея попадне човек, той мигом осъзнава, че е чужд. Той е подвластен на тяхната страст и не може да получи от любовта им. Може само да се ползва от малки части от тях, които е опитомил. Като освежаващо хладните пръски от струята на шадраван, отвята извън коритото му, когато върху него грее лятното слънце. Или потокът, минал през воденица, раздващ се в течната си услужливост за човешка полза. Но само за кратко, при това без да бъде спиран устуема му.

В езическите времена се е смятало, че дъждът е проявлението на оплодителната сила на мъжът-небе върху жената-земя. От горното, селенията на провидението, водата пада като откровение долу. После попива в земята и след като я нахрани, идва време да я напусне, за да отиде пак на небето или в морето. Това последното е било отделно царство, водно. И не само русалки са го обитавали. Навремето, Венеция е била построена върху вода, за да бъде извън юрисдикцията на Божиите закони. Сега в арабските страни се строят хотели в морето, защото там не се прилагат техните Божи закони и може да се практикува свободно поведение. „Сухата“ човешка логика явно счита, че монотеистичните религии са на сухоземни божества, които нямат морска юрисдикция. В морето властват русалки. Там е чувствено с тях, и езическо също. Може да бъде и свободно, но и стихийно страшно.

Ако водата отнася човешките мисли и емоции, къде ли ги оставя? И дали въобще може да се разтоварва от тях? Ясно е, че няма как да ни се сърди, понеже не сме от нейния ранг, но ако натрупа твърде много от нашия негативизъм, тя може да поиска да се разтовари и да го подели с другите стихии и те всички да направят това, което си знаят. И без ласка към нас, освен само да имат милост да се развихрят умерено и разпръснато.

А дъждът си вали и вали, упорито напомняйки, че небето е самодържец. Може да е гневно или само своеволно. Само то си знае как се прави течно провидение. А ние – ние можем само да бъдем благодарни, когато водните струи полазят по стъклата ни и размият калната гледка навън. За повече да не се опитваме, че да не попаднем сред стихии…