Когато пръстите се сключат върху дланта, образува се юмрук. Неговата хватка държи в едно силата на ръката и потенциала на удара. Ако се изправи показалецът, тогава ръката указва посоката. И това представя спектъра на хватката на властта – триединството на месиянството, концентрацията на силата и наказанието. Като земна проекция на идеала, реда и възмездието. Персонифицирано в архетипите на шамана, вожда и стража.
Около властта витае троичност. Не е заради това, че има един идеален и един реален свят и управниците са посредници между тях като трета страна. Това е религиозна доктрина. Просто тройката е ни повече, ни по-малко от достатъчна и премерена за основно осмисляне. Един световноизвестен американски професор, Алвин Тофлър, говори за три вида власт – сила (физическа), богатство (пари) и знание (информация). В този възходящ ред на даване на качество и ефективност на надмощие и управление.
Властта в обществения и аспект е усилено канализиране на общата енергия и принудителната сила на опазването на порядъка. Предполагаемо в полза на общността. Хватката, която държи направляващия инструмент. А как се събира силата на отделния човек в този общ инструмент? Старата притча за снопчета на хан Кубрат показва важността на това, но не и механизма. А той е изборът, колективното доверяване на една личност. Човек, избран да бъде действащо средоточие на групирани интереси.
Правенето на избор предполага задължително информиран подбор измежду алтернативи. Получава се странна ситуация. Индивидът, лишен от информационния ресурс на властимащите, трябва да направи своя избор кой да бъде на власт занапред и респективно, кой в бъдеще да разполага с повече информация от него. И въз основа на нея, да взима решения за бъдещето на общността, към която принадлежи и той. Тоест, от своето ниво, да изпрати делегат на по-горно, неведомо и непознато, но с по-голяма мощ. Не е невъзможно, но само ако отделният човек действа като част от една група, защото именно цялата общност може да въздейства на по-горно ниво и да изисква комуникация с него. Или иначе казано, да се разпознае в руслото на общи интереси и целеви хоризонти и така, да ползва съвместната сила в политическите отношения.
Представителността, значи, е обществени механизъм. Не случайно старият ни мъдър хан е оставил повеля със снопче. Обаче, концепцията за обществения договор е кажи-речи пенсионирана вече. Тя не печели доверие като начин някой да довери съдбините си някому. Остава социумът да раздели големият договор на отделни споразумения, конкретизирани и пригодени към потребностите на отделни негови части. Необходимо е само тези части да осъзнаят и конструират себе си.
Ако всеки стиска в юмрука си малко парички и неистово се старае да ги опази, това не е неговата сила. Това е мощта на тези, които ще използват своя информация срещу него, за да разполагат с неговото богатство. За да затворят добре хватката на собствената си власт. Един свят, предложен в щедро разтворена длан, може да бъде само примамка, без алтернатива. Едно късче от света, управлявано мъдро и задружно, това вече може да бъде шанс за път към бъдещето, но само на общността, която му е концесионер. Защото, хватката може да управлява доста по-малко, отколкото могат да загребят шепите.