Много обичаме да повтаряме мисълта, че сме взели земята назаем от децата ни. А тези деца-кредитори, които държат бъдещето като в банков депозит или във финансовите дебри на фючърсна сделка, това бъдеще често го виждат само в плътните щрихи на вещите. Всичко друго им е прозрачно и като холограма не съвсем осезаемо. Освен може би страхът, той също не се вижда, но пък как силно се изпитва. Малко неща са по-силни от него. Може би само разни пропасти, които виждаме като незначителни пукнатини.
В Китай са построили прозрачен стъклен мост над огромна пропаст. По него минават хора, които искат да преживеят изпитание и нещо като сървайвър за сетивата си и за тази част от съзнанието им, която управлява впечатленията от тях. В интернет има клипове и снимки как някои лазят по моста и как страхът притиска главите им надолу и така максимално ясно виждат дълбоката пропаст през стъкления под. Има и такива, които ходят прави, с поглед напред, вероятно виждат твърдата земя в края на моста. Някои от тях дори вървят без да са силно вкопчени в перилата. Не изглежда да изпитват страх дори, сигурно той е толкова малко, че се справят с него вътрешно. Интересно, какво ли е това, благодарение на което успяват да не се поддадат да отпуснат поглед и да видят пропастта, ами само възприемат накъде ги води премеждието?
Децата нямат страх. Докато не бъдат убедени да го имат. Получат ли тази „придобивка“, те не са насаме със себе си повече, винаги имат едно подривно гласче, с което да спорят. Скоро започват да не го различават и става така, че спорят и с други неща, които откриват в съзнанието си. После стигат дотам да не помнят с какви аргументи са се защитавали в този диалог. И може да напреднат и дори да не се намират самите себе си в разнопосочните думички и шепоти в главите си. И тогава пътят им става стъклен мост и всичко става прозрачно и сякаш може да се гледа през тях, почти като и те да са прозрачни. Пък те си мислят, че са безтелесни и извисени, ама всъщност са празни от себестойност.
Ако си представим, че нашето общество е спяло и, докато е пребивавало в тази си несвяст, е било пуснато на такъв прозрачен мост, в просъница зрението му ще види отпървом долу пропаст. Или изцяло небе горе, всекиму накъдето има посока на сетивата. Малцина може да видят отвъдния бряг, където след стъклото има плътна скала и земя, които чакат преминалия с твърдата си утеха. Най-щастливите може да са тези, които успеят през цялото време да гледат само напред към целта и да не видят, че ходят по нещо прозрачно, което безмилостно показва склоновете, които се събират долу в една зловеща начупена линия. Визионери има малко, че повечето от тях гледат твърде нависоко, та получават световъртеж и тях пък той ги приковава с ръце на перилата или дори на колене.
Извън метафората, или по-скоро заедно с нейната образна страна, сме всички ние в реалността. И не винаги сме на един и същи мост с по-младото поколение, но се гледаме и не можем да изградим мост между нашата критика и тяхното безразличие. И живеем заедно, премятаме приказки за едно бъдеще. Прозрачността не ни помага, защото не разбираме и не се разбираме. А общото между нас, хълмът с твърдината на скалата – голата, сухата и суровата, обаче която може да ни успокои, стои отвъд невротичността на погледа надолу към пропастта.
В България в последните дни се разбра за едно момче (макар че едва ли е само едно, но за едно се разчу), което отишло на бала си с метро, носило си е и достойнството някъде по джобовете, но то не се видя на снимките пряко. Неговите съученици не искали да го качат на джиповете си. Момчето е имало самоуважение и мъдрост и не си свалило надолу главата. Една непозната жена го закарала с колата си, без да обере душата му. В коментарите на случката всички участници бяха на стъклен мост. Сложно е да се коментира това, защото тези млади хора са продукт на всички нас, пряко или косвено. Защото, всеки сам има своето дете, а всички заедно като общество имаме младите поколения. Това последното не работи продуктивно, защото ние нямаме целокупност и няма как да подходим с нея към младите. Някъде на север има две морета, което се докосват, но не смесват водите си. И ние така сме силни и се люшкаме с вълни и сърцати талази, ама в два различни потока и почти дори и капка не преминава между тях. Сякаш между нас зее пропаст и дори над нея да има мост, той е прозрачен и през него пак се вижда пропастта. Погледът напред в бъдещето може да спаси малцина, защото е трудно да не бъде отклонен.
А бъдещето, то е на тези, които гледат в него сега. Дори и в настоящето да не се справят видимо добре. Ползването на всички налични ресурси за консумиране тук и сега е подходът, по който човек гледа към земята. А когато е върху прозрачен мост – гледа надолу към пропастта и това, че не пада в нея, не намалява ужасът му от евентуалното предстоящо.
Много е вероятно момчето, което отива на бала си в метрото, да държи след време познанието за начините, по които да бъде управлявано и изграждано бъдещето, което всички сме взели назаем от връстниците му. Този заем, обаче, най-вероятно ще бъде изплащан само на тези, които още от сега инвестират в личното си бъдеще, за да държат в ръцете си общото такова. А в това, което предстои, сегашни джипове и вещи няма да помогнат, там ще печели този, който има категорично интелектуално превъзходство, подплатено с добра организация на духа. Иначе казано – формулираната от проф. Алвин Тофлър още в последната четвърт на 20. век мисъл, че знанието е най-добрият източник на власт.