„Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек…“*
Буквите стоят в основата на цивилизацията, която не може без тях, и са достатъчно стари, за да са продукт на множество метаморфози. Назад във времето всяка от тях е била дума, пълноценна и със собствена значимост. После са станали руни и след време всички проявления на смисъла били сгъстени с една буква. В глаголицата даже и при подреждането на буквите в нея се получава послание (горе в курсив). Дали това значи, че тя е продукт на много стара цивилизация, която чрез нея е изпълнила приемственост на космическо и философско познание? Свещена писменост, създадена от българи (наследници на траки) за българи**…
Снагата на буквите в глаголицата носи не само смисъла на думите, с които са започвали, но и „лаконично въплъщаване на философски принципи“***. Нещо като графично изображение на цивилизационен код – „космогония и дълбока неумолима логика“. Писмената тогава е била трудоемка, ползваните материали са били нелеки за добиване и е било необходимо всяка буква да бъде поставена в максимално много смислови проекции – пространствен модел, осмисляне на сътворението и елементите, живота на Вселената, числена стойност и не на последно място – обозначаване на звук. Твърде е възможно да е имало и други аспекти, за които не подозираме сега като хора, които ползват буквите само, за да изписват поредицата от звуци, съставляваща думите. А всичките останали проявления на буквите са затворени.
В хранилищата на библиотеките винаги е прашно, сякаш книгите обичат да са постоянно напудрени, за да могат да посрещнат достойно предстоящото им дълго очакване да бъдат отворени и консумирани от човешки поглед. Прашинките се разхождат из въздуха безгрижно, несмутени от книжното достолепие около себе си. Попадат в носа на рядко влезлите хора или посоляват очилата им и така се опитват да привлекат внимание върху себе си. В най-добрия случай, наградата им е мимолетно раздразнение и кихане, от които се разлитат по-оживено за едни порив време. Съприкосновението с книгите не прехвърля върху тях допълнителните измерения на значението, защото техните атоми не са букви.
По-старите книги са по-търпеливи, сякаш имат собствена ненаписана на страниците им мъдрост и знаят, че през праха до тях ще стигнат само отбрани ценители. И че те ще премерят силата на импулса, с който ги разгръщат, за да не превърнат безценния пергамент в прах. Нетлентите им сведения ще страдат, лишени от материалния си приносител. И са твърде благородни, за да служат за създаване на това, което да покрива другите книги в покоя им. Старите грижливо изписани на ръка букви не позволяват погледът да пробяга стремително по тях и налагат осмислящ ритъм на четенето. Защото поне те са наясно със своето достолепие. А също и със свещената си дълбочина и собствената си история, която често витае все още неизказана около тях.
Апък извън библиотеките, буквите живеят динамичен живот. Върху екрана на компютъра изборът на различни шрифтове може да променя оформлението им и те да се втурнат в пантомима от превъзплъщения на свои форми. Част от тях са носили графичното проявление на естетиката и същността на различни епохи, а друга – създадени в съвремието, за да допълват с визуалното си внушение посланието на текстовете. А с дълбочина на космогония май остава само глаголицата.
Мигове са необходими буквите да бъдат писани и изтривани сега. Но пък за сметка на това, хората вече набират много повече на брой думи с тях. Защото битието на човешкия род става все по-сложно за назоваване, дори и само като предметна наличност. А за нас, българите, тази многостранност на проявленията на живота ни до голяма степен се дължи на това, че преди векове сме получили не една, а две азбуки, с които да се скрепи и осигури в континиума на времето идентичността ни и сме могли да я развиваме. Без необходимост да дисциплинираме мисловния и културния си процес, за да се вмести в някоя чужда писменост, защото в нашите си две има букви за всички наши звуци. И вероятно сме осигурили за Европа оцеляването на сакралните познания на древните хора, закодирани в буквите.
Във френския град Реймс едни крале с неславянски произход и с друга азбука на родния им език са били короновани пред ръкопис, наречен „Свещен текст“ (на снимката****). Написан на старобългарски в две части – едната на кирилица и втората на глаголица. Дали това не е неохотно и неминуемо признание?