Лукавият обича бита. Домашните подробности са му хранителни. Хората са на разположение за неговата куртоазия. Прелиства си той с протяжно умиление една и съща приказва по много пъти и при всеки от тях захапва по нещо ново с наслаждение. Повтарянето на неизменността пренавива една пружина, която, обаче, е свободна в другия край…
Във владенията на бита, Времето се вцепенява в определени точки из непроветрените стаи. От мебелите се процежда отровата на попилите в тях случки, отдавна изпарени от пространството. Само обитателите ги възприемат като лекарство и аромат, че са привикнали към дозите им. Ефирната сигурност на рутината сякаш крепи останалите без хоросан тухли на календарните отрязъци. От тях, хората изцеждат есенцията на стабилността, доста летлива и омайна всъщност.
Отвъд замъглените прозорци едни птици прелитат и се забиват в пухкавостта на студено сивото небе. Почти присмехулно безгрижни в пренебрежението си към идващата зима. И без дом, ежедневието им е неприкосновено за износването на остарелите вещи. Техният битов пътепис се простира в права линия по полет или миграция. Права, но не винаги прицелена.
Убийствената динамика на живота има с кого да повоюва в бита. Тази гражданска война не е само мелодрама, в нея има по малко от всички жанрове, защото домашното еднообразие е целият живот за обитателите, впримчени в него. Откачената безсмисленост на съвремението трудно би стъписала непроветрявания ежедневен живот. Само обитателите му могат да го изоставят, без да се явяват на битка. Просто да се преместят. Всекидневието не пътува. Всеки си взима от него в куфари и си го засажда на новото място. Като котва или мазе.
А преди пренасянето, от стените гледа почти забравено достолепие на гоблени, в които търпеливо е вшивана красота. Тя е избеляла и пропита в конците или увързаха в кръстоските на бодовете. Дори и без прах по кориците, думите на книгите не излизат лесно от страниците. Буквите им са се сбили една в друга, втвърдени като за защита. Не ги е страх, че Дяволът ще чете Евангелие. Даже и не ги е грижа дали изобщо някой ще ги чете. Те се сплотяват срещу износването на безцелната непобедима повтаряемост.
Битът прокарва толкова много невидими пътеки между малкото стаи на дома, че по тях минават маршрути с неизброими емоции. Пътеписът им е безцелно пълен, необоснован и значим едновременно. Зависи доколко тези пътеки са дълбоки коловози или само вектори, които стърчат извън дома като светкавици. Ако мине мълния и съживи някой обезличен обитател на дома и го разпръсне навън, пълен с енергия, той ще бликне другаде.
И минава толкова много време, преди битът да обходи новия дом и да го изхаби с безхаберието си. И Лукавият дълго няма да се вясне там, докато не се натрупат вехтории, с които да си гради барикадите на безсмислието. Само една толкова подла война може да му свърши работа. А разместванията го изгонват от неполагащите му се места, спасяват го, преди хората да ги разрушат заедно с него. Вероятно за да може винаги да има дяволи да ги следват по петите, да ги взимат от бита и да ги пускат в странство.
Пътеписът на бита винаги води навън. И отвъд. Но, едва след като мине обширна обиколка по преплетените маршрути на ежедневието.
