Хамелеон

Битието е средоточие на реалности. Има една обективна и останалите са нейни проекции или имитации. Те преливат като скачени съдове, но пълнежът им преминава от един в друг с магическа трансформация, пластика на цветове и отчуждаване на форми. Помества се удобно навсякъде с привилегията на височайщото си безразличие към хората.

Една окраска се спуска като по дъга, прелиства цветове и си ги намята на дипли, във всяка гънка отделен нюанс. От любов към обкръжаващото – животрептящо и динамично огледало. Потребност от сливане и да се загубиш сред декора. Хамелеон. В днешно време на всеки се случва да се пусне по подобна пързалка, върху която изражението не се нуждае от вътрешно потвърждение, ами да стане визуална част от пано. Показността е  изява на липсващото неявно.

Приливането от една измамност в друга, преходът на цветове, който сам по себе си е красив. Това е ползване на светлината и нейните свойства, без тя да става цел. Изкуството на хамелеона, което за него е природа. Повърхността на реалността, чието единствено свойство е да имитира самостоятелност.

Дните ни протичат в цяла реалност-хамелеон – виртуалната такава. Нейните превъплъщения отиват далеч отвъд цветовете. Там дъгата може да е на зиг-заг и цветовете и да текат цифри или да излизат от възел, сякаш плъзнали обратно навън от фунията на гравитацията. Този хамелеон не само се опитва да се слее, ами и да надделее. В него щъкат едни жълтички нарисувани същества, които се опитват да прелеят от там и да се наместят в наши снимки, в реалността на телефоните ни. Нашата си реалност, действителната. А нас да ни пуснат на пързалката към илюзията, хамелеонската, тя да ни стане основна.

Понеже истината е свързана с действителността, във виртуала има само реалност. Всичко там е реално в този смисъл. Този електронен мрежови хамелеон има много проекции, не е само да гъделичка светлината и да я кара да се чупи в причудливостите. Неговият кикот отеква в толкова много аспекти, че не е лесно да бъдат събрани наедно. Пък и защо ли? Човешкият поглед се плъзга по екрани и след него съзнанието смело хамелеонства. Толкова е лесно да се присъединиш към нещо в социалните мрежи, да се слееш с него и да си на същия фон. Че и да станеш фон, без да го усещаш.

Във виртуала никога не може да има нещо непроменливо. При търсене на едни и същи неща, всеки път излизат различни резултати. Променливостта и измамноста днес са преродени като близнаци. Приливането е като пързалка за цветове и превъплъщенията се носят по него. Всичко лети по спектъра, сякаш ползва дъгата за пързалка. Разгулът на багрите е начин за преставяне пред света.

Жълтите същества от виртуала са всъщност само подвеждащата окраска. Милата примамка,  която да кара хората да заснемат действителната си реалност, да я хванат върху изображение, да я предоставят, апък срещу това в по-илюзорните проекции ще има разни награди, там това е лесно.

Едната реалност се опитва да изсмуче другата, да си протегне предългия език, да полепи по него всяко доверчиво присъстващо наоколо същество и да го глътне. Под красивата окраска с преливащите багри хич даже няма да му е красиво. Това ще бъде страшната реалност, ама истинска, на вътрешността на търбуха, последната клопка в неговото съществуване. Хамелеонът няма вина, че иска да яде.

Реалностите и проекциите, освен ползи и богатство, имат коварство. Като серия от водопади, красиви и живописни, освен за тези, които са се спуснали по течението…

Изображението към есето е взето от: http://www.pictorem.com/62522/control.html

No Comments Yet.

Leave a comment