Фонът като герой

От женската глава често никнат цветя. Така избягалите желания пробиват през вкостененото изтощение. Което ги гони с тъмните си остри сенки. Провиснали клепачи отварят окото много повече от ириса и оттам прелива толкова плътно изражение. То показва защо цветята се взривяват до петна. После техните пръски се разтичат и накрая се предават, разтворени във фона. Бяла аморфна пасивност, над която никой не взима превес.

Фонът е стая за отмора в живота. Когато се изтощим от концентрацията на вектора си, около нас винаги има къде да се разтворим – да бъдем храст или негова сянка. Да се почувстваме пейзаж, а не човек, изпускайте като пигмент от сепия своите товари. И те ще бъдат капка боя, пръсната на намокрен лист – едно разрастващо се цветно петно. Което скоро се разлива до обезцветяване.

Умората размазва очертанията с изцеденото си безразличие. Наследяват я само цветни облаци, като от пръснат парфюм, оставил фалшива спиртна нотка във въздуха след първоначалния ясен аромат. И облаците се размиват до небе, идеален фон за просенените дрипави привидения на бивши мисли и възприятия. Стоп-кадър на изтляла пластика. Като филм, в който основният герой прави своите банални действия, а най-живото са ято гълъби, току що отлетели изпод стъпките му, или тревички край пътя, които остават да се поклащат дълго след преминаването на кола, показвайки нейната скорост.

Натискът над нас ни оформя до определена точка и след това се разпадаме, за да се разлеем встрани от него. Емоционалният пластелин е спасителен орган. Мекотата на преливането между безформие и движение – там е рамката на картината на живота. Преди около век художникът Казимир Малевич е показал картината „Черен квадрат“. Тя цялата е само фон. Изследователите са открили, че отдолу има още слоеве боя. И там има не едно, а две изображения. Които после са били победени от едноцветния фон.

И фонът е станал герой. Цяла концепция даже. Мълчанието, което всеки може да тълкува по своему, съдът на вселенското многообразие, докато то си почива. Той може и да бъде видян като стена, на която предстои някой да нарисува прозорци и врати. И дали човекът ще бъде вътре или извън този фон-стена? Дали ще го изяде доведеното до безсмислена неопределеност изтощение? Дистанцията между хората става толкова официална и ги отдалечава, размиват се и стават фон един за друг.

Един вятър иска да се огледа в огледалото. Опитва се да носи различие. И фонът става герой пред декорите на заличаващото изнурение. На сцената не трябва да има хора, нищо конкретно. Само неопределеност и обърканост, пред които е лесно да се даде капитулация. Няма по-лесно бягство към почивката – цветна и оформена.

Вечер заедно със сваления грим не си отива умората. Остава си. Като фон. Вечното нищо, което разклаща плавно една люлка, само толкова, колкото да няма слизане от нея. Увисналите клепачи са само фон на едно уморено око, забулено от червени капиляри. И остава единствено човек да смени фона, върху който да се пръкват избягалите му цветя-желания. Сякаш прави пърформънс – инсталация на момента, която да бъде съборена след хепънинга. И да се каже на безвремието, че е безцветно и може да бъде само фон. Но не като главен герой. Главният персонаж все пак е човек, макар и изтощен, той не може да бъде демонтиран.

No Comments Yet.

Leave a comment