Безсловесни искри

На Поли, най-новият добър опекун на думите

 

Фойерверките взривяват тишината малко преди тя да ги победи. Експлоадират като цветен таралеж в небето над опашка от съскащ звук. Искряща и чуваща се точка на празнуването. И започва очакването на първата главна буква от текста на новата година. В безмълвие. Което се оказва удивителна преди многоточие.

Светът влиза в нямо кино. Останала е само визуализация. Всичко си е живо, но не говори. Звукът е на стоп-кадър. Вятър подмята конфети по тротоара. Безгрижно втъкнал ръце в джобове, понеже няма листа за обрулване по клоните. Върви по празните улици, но не може да консумира празничното си настроение. Няма кому да разклати шапката или да насмете снежен прах в ботушите. Даже не си подсвирка покрай ъглите, отчаян от тишината. Шляе се и търси от къде да започне годината си.

После започва да се вижда ехо. Като фрагменти от изминалата година, попаднали на опразненото от подаръци място под елхата. Сякаш някой е трябвало да почисти след отишлата си година, но е изпуснал точно там тесте снимки. И в безвремието на тишината, всеки трябва да ги подреди в албума си, за да станат като филм. Да се види отстрани на снимките и да се разбере. Без тази равносметка, смислите няма да се съберат с изображенията. Снимките ще си останат само отблясъци, отнесени заедно с искрите на фойерверките.

Тишината е златен прах. Дори и една кратка прошепната дума го разпилява. Не на облак, на мъгла. Благородна, сияйна, но лепкаво-непревземаема. Може да попадне върху образите и да ги замъгли. На нея се говори само навътре. Тогава отговаря като ехо и човек чува своите отговори.

Най-благородна патина прави този златен прах между близките хора. Докоснатите от върховното съдбовно благоволение да ползват обща тишина. Ако я намерят, значи са неразделни. Останалите се пръскат като искри на фойерверк и светят само в собствения си тон. Може би при следващата тишина…

Ана Димитрова