Стъкленото момиче

Тя е на 15 години. Почти навършени. Иска да се занимава с писане ѝ думите и да стигат до млади хора, за да ги стимулира да четат. Казва се Маргарита Бурмова. Във Фейсбук е на 25 години. Което може и да не е далеч от истината, всъщност. Защото тя вече има свой блог, свои много силни стремежи и дори постижения, според мен. Има представа за такива неща като мисия, полза за другите и толкова много устрем. Иска да пише разкази, които да водят младите хора до изводи и заключения, помагащи им в изборите, които правят.

Няма случайни неща, а тя не е случаен човек според мен. Намерила е сама пътя до „Слово в полет“ и до мен в частност. Каза ми, че иска да насочи към сайта ми повече млада аудитория. С разтапящо изумление прочетох, че преоткрива себе си в моите слова. Дотогава не мислех, че толкова млади хора четат това, което пиша. Даже не смеех да се надявам на това.

Нейният голям 25-годишен разсъдък я беше посъветвал да иска сътрудничество с мен. Съгласих се, като поставих определени условия. Тя прие. Докато още не знаех, че това не е нейната реална възраст, изискванията ми към нея бяха доста задълбочени и пространни. Не се огъна, осмисляше ги и се опитваше да ги изпълни. Отговаряше на всичките ми въпроси за това как вижда развитието на теми и герои след първата част на своя разказ.

После научих, че е на 15 години. А в следващия пост се поясняваше, че ще ги навърши тази година. Изведнъж разбрах стойността на текста на екрана пред мен. Нямах повече коментари към него. Словото беше летяло и беше направило мост между поколенията.

А ето и текста, без моя намеса отвъд корекция на технически грешки:

 

Коя съм аз? Какво съм аз? Къде съм аз? Не знаеш?! Аз също!

Хората ме описваха като счупеното на хиляда парченца стъклено момиче. Всеки път, когато нещо се строшеше, някой се порежеше на книжна страница или ако нечие сърце беше разбито, аз мигновено се появявах. Бях най-добрия пример за човешката слабост, присъствах в живота на хората само когато са ранени.

Хората говореха, жестоката истина бе под формата на митове, но само аз и дузина като мен, знаехме това. Жестокостта и безскрупулните маниери  бяха в кръвта ми. Баща ми беше някакво не толкова добро подобие на дявола, държащ нашия свят в ръцете си, а майка ми – ангел, който преди хиляда години е бил свален от баща ми. Виждахме неща, които хората не виждаха – невидим за смъртните огън, киселинните дъждове, сипещи се като небесни сълзи.  Само ние виждахме границата на животите, зад която се криехме. Така наречената бариера, която ни пазеше далеч от хората, беше дело на въображението на всеки простосмъртен. Знаехме истините за човеците, която те така ожесточено искаха да разберат, а ако питате мен, това беше излишно. Животът бе просто устроен и лесно обясним – смъртните правеха грешки, а тогава идвахме ние. Бяхме невидима за хората империя, заклещена завинаги между небето и земята. Не бяхме членове нито на небесното царство, нито на човешки свят, който носеше славата на добре устроен.

Мисля, че все пак не се представих достатъчно изчерпателно – името ми е Електра, от гръцки – сияйна, стъкленото, потрошено до сол момиче, което никой смъртен не бе способен да види. Докато не дойде той. Арчибалт. Момче, скитащо се из по онова време пустите парижки улици. Облечен бе в светлокафяв блейзер, черен панталон и барета. Косата му бе нетипична, от слънцето бе прошарена на кафеникави и русоляви кичури, които си пробиваха път извън класическата червена барета. Животът му беше чуден, знаех всичко за него. Всички изпълнители, както обичахме да се наричаме от нашата империя на човешките слабости, знаехме всичко за него.  Поне така си мислех.

В едно типично за Париж кафене, една тънкостенна порцеланова чашка целуна нежно земята, разстилайки своята плът по целия под. Когато пое в ръцете си първите стъклени парчета, Арчибалт усети нещо друго. Моето присъствие. Усети мен, плуваща в малката алена капчица, която се бе настанила удобно на пръста му. Държеше ме в ръцете си, но не ме притежаваше. Тук, обаче, противно на всички други случаи на моето не толкова грандиозно появяване, той знаеш за мен, по-скоро разбра за мен. Усети как нежните прашинки стъкло от тялото ми  се посолиха върху белите му ръце. Видях от близо кобалтовите му очи, и луничките, с които беше посипано бялото като брашно лице. В миг, светлината ръмяща от очите му, ме обгърна в нежни прегръдки и той съзря счупеното ми тяло. Харесваше ми точно тази златна светлина, която се просмукваше през пукнатините на тялото ми, стигайки до сърцето ми.

И сега какво, той знаеше за мен, а аз разбрах нещо друго, което за миг се показа от обръщащата ме златна светлина…

 

Признавам, не съм чела следващите части. Само мъничко от идеите за тях ми е споделяла. Повече не съм настъпвала в авторовата територия, тя е само за нея. Не искам да разместя някое парченце стъкло. Защото те са любов, поне аз така разбрах. Тя пише в жанра фентъзи, за да изпълни желанието си да достигне до младите хора. А внушения, към които води, са за неизменните неща – любов, човешките страхове, свободата на човешкия дух. Нали звучи като за поне 25 години човешка възраст?

Продължение ще има, и на моя сайт. Това е кристалното бъдеще на словото!

No Comments Yet.

Leave a comment