Емоционална анатомия

Пъпкуваме си личното пространство, за да отворим балон. В него първо има много илюзии, кристално прозрачни. Светят като искрички и ни гъделичкат отвътре като мехурчета на шампанско. С обещания за радост. Разтегля се балонът, набъбва.

Не го усещаме дори щом се появи като пъпка, към която отдавна са текли неведоми потребности. Набира ги като гной, започва да сърби. И се появява една ръка, за която ни се струва, че ги гали. Не ги чеше, а сърбежът изчезва. Поникнал е нов приятел, антидот на точно тази възпалителна празнина.

Когато приемаш в емоционалното си тяло нов приятел, носиш си го, отглеждаш си представя за него. После получаваш токсикоза. В неблагоприятното боледуване се стига до там той да се роди и да тръгне по света без теб. Неродени остават само истински твоите хора. За тях се казва, че са ти влезли под кожата.

Приятелите попиват в кръвта в тялото ни. Правят приливи покрай гладните ни органи, лашкайки ги като шамандури по нивото си. Клетките ни изразходват последната си сила, докато отварят органелите си за удовлетворението от очакваното общуване. Взимат от кръвта образа на приятеля. Убедителна холограма, която скоро залъгва и нашата аура и вярваме, че сме добили съприкосновение с близка душа. Сияем и вибрираме лековерно и щастливо. Само истинските ни приятели виждат това и му откликват. И се наместват в балони редом с илюзии, без да ги пукат.

Иначе се връща вакуумът, с който сме притеглили приятелите към погълналата ги наша пъпка. В нас целите, не само в пъпкувания балон. Кръвта е в отлив, носи само илюзии, както и в началото, но сега и ние вече знаем за това.

Гледайки снимката на приятел понякога се опитваме да напукаме фасадата му като черупка на яйце. Измамно е усещането, че го правим само мислено и така белим душата му, за да я почувстваме. Не, това е обезличаване. Все едно я варим и става цялата безизразно бяла като белтък. За да остане нашата снимка цветна. В света ни не е останало място за две личности.

Постоянното сравняване и оценяване между приятели – разпъване по скала, без кръст, само в една посока. Те често са обратната страна на нас, само отначало не го забелязваме и мислим, че сме едно цяло. После откриваме, че сме виждали в тях това, което искаме да видим в себе си. А те го нямат или е точно с обратен знак при тях това качество. Отрицанието е неизбежното ни връщане в собствените ни балони.

После трябва да изядеш остатъка от приятеля ти. Твоето храносмилане да разгради целия му отпечатък, да го доведе до диетични молекулки, които щъкат в кръвта ти дружелюбно. И не се спират в ставите, за да те обездвижат, че да останеш с него. Откровено изгонване с ефект на освобождение.

Когато човекът напусне балоните, там остават отровени илюзии. Парализиращ катран, който седи в майката-донор. И после нейният организъм трябва да го преработи. Върти го през разни органи, да се види кой може да разгради част от него. А ако черният дроб не иска повече огорчения, праща утайката към кожата. И се чешем ли, чешем, все едно да отворим пролука в нея и да я оставим да се изпари от там. Пак през някаква пъпка, само че да изтече с гнойта. Ако бъбреците не размият в течност чуждите емоционални остатъци, пращат ги под кожата, да напират под нея, издувайки я. А ако останат в главата спомени – само сънища могат да ги изкарат.

Приятелството е със сложна сантиментална ендокринология. Всеки приятел е една диагноза. Някои от тях стават болест. Малцина едва действат като лекарство…