Приумица играе с хаоса

За хаоса е писано толкова, че е чудно как още не е подреден от казаното. Сигурно е потребен на хората за нещо. Дори и само като оправдание, ако е вярно, че няма нищо за разбиране в него.

Хаосът е безформеност. Може да бъде объркан с неартикулирания промеждутък между две състояния. Процесът на преход. И когато той продължи твърде дълго, за да избледнее споменът от илюзиите за ред, разсъдъкът се поддава.

Приумиците на висши софтуерни проявления като Фейсбук са известни на всички ни. При това имат и конкретно осезаемо проявление. Ако изберем до нас да достигат най-новите истории, на следващия ден виждаме, че те не са били всички новопоявили се и по същото време са били поствани и неща, които не сме видели. Вероятно висшият софтуерен разсъдък е преценил, че най-интересните не могат да бъдат едновременно и нови, и ще ни ги покаже на следващия ден под друг критерий. Съществува и трето представяне на постовете, което не е нито едното от двете дадени, между които може да се избира. Негласно и привидно хаотично. А е възможно зад това да стои сложен алгоритъм, ведом само на повелителите на софтуера.

Програмистите, които са мозъкът на социалната мрежа, вероятно се стремят да я направят все по-близка до функционирането на изкуствен интелект. Чиито проявления ни изглеждат хаотични, защото, поради мащаба на мрежата, разполагат с ресурс и механизми, които са толкова огромни, че нашият естествен разсъдък не може да ги осмисли с понятията си. И го нарича приумица за собствено удобство. Абсолютно непреклонна, за разлика от човешката.

Освен това, смисълът на потока на постовете в социалната медия също хвърля ума в безредие. И то хич не защото пряко се говори за това, че Европа и светът са в (или при по-милостивия случай – на ръба на) хаос, да речем. А главно защото дезинформацията (напр. в два почти последователни поста се съобщават напълно противоположни неща) раздробява възприемащото я съзнание върху острието на съмнението, пуска мислите да блуждаят безпризорни и враждебни. И те спират да вярват в и на себе си и се поддават на пресантимана за хаотичност. Пар екселанс самосбъднало се пророчество.

Суперсилите в света, всяка по логиката на собственото си развитие и обединени от това, че трябва да го делят помежду си някак, и то по-скоро войнствено, организират медийните си позиции и посланията си така, че да може да има добра и разширяваща се основа за ожесточено противопоставяне. Сложно, многопластово и неразрешимо. Светът в момента е в състояние на компресиране на апокалиптичност, без предпазен клапан. Сякаш под купола на Космоса някой има нужда да раздвижи частичките до френетичност, за да се предадат на забравата на безпорядъка. Този керван от постове се опитва да прикотка или неглижира лаещите покрай него кучета, които показват постиженията на обикновените хора, например фестивал на народни носии, дете с медал от олимпиада по математика и щастливо усмихнати хора. Прости и неприемливо безконфликни.

Понятието за хаос тръгва от Древна Гърция, когато се е смятало, че той е бушуващо кълбо от всички стихии. Пак към това време отнасят представата, че хората са като сенки, танцуващи по стените на пещера с напален огън в средата, а реално движещите се около него същества са в друг свят – света на първоизточника, оригинала, идеалния модел. Във Фейсбук постовете танцуват в спускащия се надолу по екрана поток точно като сенки, претендиращи за истинност. И най-страшното не е, че може да не съответстват на първообраза си, а че него въобще може да го няма.  В пещерата има само безплътни ерзаци.

Често хаос се казва на всичко, което е неведомо сложно и не подлежи на подреждане със средствата и ресурсите, с които разполагаме. Превъзхожда ни с такава мащабност, че за нея не винаги имаме и предположения. Парадоксално, но функционирането наример на социалната организация, икономиката, атмосферата биват изучавани и описвани от математически апарат, който се нарича „теория на хаоса“. Тази теория, въпреки безкрайните неизбродими лабиринти на постулатите и формулите си, борави с доста интересен словесен инструментариум. Има атрактор, романтикът на хаоса, това, към което се стреми всяка система. Притегателна точка, за която се смята, че в идеалния случай може да води до ред. Значи и тя е граничния пункт, преобразувател. Приумицата, външна за хаоса – привличането.

В хаоса всички частици би трябвало да се движат безредно. Сигурно изглежда, че не може да бъдат предвидени. Но, те ходят насам-натам по собствените си приумици. Ами значи, приумиците са редът, който движи хаоса. Дали го подреждат не е ясно, но пък кой ли е успял да постигне това? В Древна Гърция са вярвали, че това е космосът. А сега, ако само там в Космоса е спасението, човечеството го чака дълъг и труден преход…

Приумицата е хаотично появила се мисъл за нещо, което до този момент го е нямало в подредбата на света. Едно късче хаос, за което има шанс да бъде опитомено, когато бъде включено в подредбата на света. Но, само тогава. Освен това, тя е бунтът на човека срещу големия хаос, този от мащаба и технологиите, който го засмуква във вихрите си и акселерира неговата безпомощност.

No Comments Yet.

Leave a comment