Обратната страна на делника

Хастарът на ежедневието е поезия.

За нея светът е като пухкавия пълнеж на дюшеците, степан от човешката тежест. Ватата му периодично въздъхва, за да се освободи от пропилите я човешки видения, толкова много сънища са просмукани в нея. Влакънцата вътре не трепват от нито едно от всички предчувствия, опитвали се да добият образ там. Единствено поезия кондензира във въздуха между тях. Размърдва най-непокорните. Издишва ги дюшекът в своето отегчение, че го гъделичкат отвътре по хастара. Разлита се на всички страни прах, който е почти сияйно нетленен.

Носи разни човешки озарения и постоянно се опитва да приспи хората наяве.

Озвучава на неизговорени видения, пренебрегнати под фасадната тъкан. Множество думи в съзнанието, за които няма реалност. Те се преподреждат непрекъснато, та дано все някога нагодят убедителен изказ, способен да стане покривало на тривиалността. А после той ще избледнее от светлината, към която иначе се е стремил. Ежедневието е нехайно безмилостно към лъскавите сатенени гънки на обратната си страна. Ритъмът му се отмерва с отегчителната смяна на календарните елементи.

Поезията, пък, не признава отчетливостта на дните, мери само речта и я заковава в стих.

Образите са тривиални. Преливат в поезия само когато стигнат до сетива. Мирис на препечени филийки сред облак от липов аромат. Над праха на разтрошени тротоарни плочки, килнати от корените на същите ароматни липи. Това може да е история на вкусно нахранено бедно дете, което отглеждат с обич, понеже нямат пари. Или влюбени студенти, които могат да бъдат немарливи към храната си. Или път пенсионери с пестеливи провизии и обилна мъдрост. Щастието е прекрасен ензим, усвоява всичко. Филийките са универсални като ежедневието и също толкова неизчерпаемо многозначни. Ароматът им може да има толкова иносказания.

Словесната подплата на живота е винаги по-убедителна от него. Понеже може да се изрази.

Предвестниците – смутено шумолящи листа на топола, които превеждат на седящия под тях посланието на буреносните облаци. А човек седи на пейка под дървото и се охлажда, мисли, че е в неговата сянка. Пък тя не очертава нито неговия силует, нито шаващите по края на короната листа. Защото облакът се опитва да разкаже на всички, че сега той ги пази от жегата. А хората на пейката си говорят за храна и пари. Малко преди същите листа да станат пързалки за падащите от тях капки. И ако човекът все още не е разбрал какво му говори мокротата му – това е облекчението на влажния хлад през лятото.

Поезията е във вариациите отвъд фактите. В това как въображението успява да ги пренебрегне. И да говори много повече от тях. Или преди тях.