Отрова на ситно

“Това са Балканите. Тук са се водили повече от 300 войни. Тук сякаш вятърът носи тъга, а земята мирише на кръв. Но, понякога от кръвта се ражда любов.“*

 

В средата на Балканите скоро ще бъдат зарязвани лозите. Ако обичаят бъде изпълнен докрай, лозята ще бъдат поливани с вино и благославяни. После ще има трапеза и хоро. А след това – ще дойде един нормален ден и до следващия празник всички ще поръсват безцелните си дни с отрова на ситно. Тук е така – много са тъгата, омразата и кръвта, която често тече като вино. Всичко друго е по малко и на дребно.

Лозовите клонки не умират от това, че ги режат. Напротив, това ги събужда за нов живот, да пуснат филизи, с които да запушат раната. Тази им болка е като ежегодно раждане. И даже не приемат това като страдание, понеже има възраждащ ефект.

Тук нищо не става лесно и безболезнено. Земята е такава, поливана с вино при зарязване, сватба, с бъклици в ръка се води хоро. То се изисква и за ритуали в църквите, гробовете също ги преливат с вино. Въздухът над тази напоена пръст дава бактерии за благородно втасване. Силна е маята на тази земя, но и горчива. Всичко кипи и прекипява, после се консумира и идва време отново да се изстрада раждане.

Тук отровата не винаги е в доза за лечение. Обаче, рядко е и толкова много, че да убива пряко. Не, тя е нарязана на дребно и с нея подлучваме делниците, да се мариноват и да станат кисели. Сладостта не се ползва за упойване, нали има вино тук. А, да, бляновете са сладки, докато не втасат на действия.

Мразена е и надеждата. Тя разрежда отровата. В момента идва поредният подем и за пореден път има хора, които се опитват да зарежат стари вейки, за да порастнат нови, в които да тече сок от упование, наместо злост. Говори се за надежда, готвят се избори. А надеждата я считат за отровна, защото с нея са започвани твърде много битки, в крайна сметка загубени. И срещу който я говори пускат отрова, защитна реакция, досущ като при змиите.

Нови хора се опитват да поникнат от националната рана, като филизите на зарязана лоза. Част от тях са нови, което само по себе си е надежда. И ако тя бъде маринована с отрова, както вече започва, в какво остава да има упование?

Преди повече от век спорната личност Стефан Стамболов е прочел една реч точно след Берлинския конгрес, първото огромно порязване на националната надежда:

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот“**

И това рязане е било отровно, не е било живително зарязване. Нито един филиз не е израсъл. Само два клона са се обидинили, но пак платени с кръв, наместо да се полее победа само с вино. А другите три къса – те са останали прекършени. И българите са се опитвали да пуснат по тях соковете на надеждата, но в крайна сметка е текла само кръв.

 А сега, сега е пролет, най-благодатният сезон за надежда, нова, макар и крехка. От друга страна, в неузрелите плодове има най-много отрови, които после слънцето избистря на полезни багрила. И ако намалим човешката отрова само до лечебната доза, тогава тя може би няма да умори надеждата, ами само ще я плаши. И тогава може би хората няма да имат страх от това да се надяват. И новото няма да плаши с това как надеждата ще бъде нарязана на ситно и постепенно ще ферментира до отрова.

 

 

*https://www.youtube.com/watch?v=PsZFRaj05HQ&list=RDCnEf9Y71avk&index=8

 

**https://www.bulgarianhistory.org/rechta-na-stefan-stambolov/

No Comments Yet.

Leave a comment