Готовите забравени отговори

„… не стига, че живеем този живот, ами трябвало било и да го вземаме насериозно!“*

Вера Мутафчиева

 

 

И ето на, пак се стига до това – от едно дърво не става хубава пластика. Дори и скована скулптура не се оформя. Длета и свредла го човъркат, за стигнат до податлива сърцевина. И създават само планина от стружки. Стърготини покриват всичко наоколо и накрая изнемощения до пробиване дървен къс бива захвърлен за огрев. И се прави генерален сериозен извод – никога не бива да се работи с дърво.

Така се наводнява с обобщения. Повече от стружки на пода на работилница са. Всеки си прави генерализации, понеже чувства, че е по-добре да  се довери на своята компетенция, вместо да търси авторитет, по който да се води.

„Всъщност, уроци има – те промениха хората, принудиха ги сами да изработват вижданията си, да стигат до изводи“.

А хората с авторитет обикновено знаят как да формулират общовалидни твърдения. Или могат да обяснят защо някои други такива не са състоятелни. Или – ако става въпрос за дърводелските работи – да подбират хубав къс дърво, за да има изваян резултат. Който да бъде счетен за добър.

„…знаете ли, изразът „доброто старо време“ датира от римската епоха. Няма добро – ни старо, ни ново. Всеки и винаги е воювал за хляба на децата си.“

На света няма достатъчно много неща за постоянно откриване, затова обществата удобно се оставят на забравата. Понеже, когато след време забравят, че я е имало и нея, започват да „откриват“ разни стари истини с почти толкова усилия, сякаш ги улавят за пръв път.

„Ще рече, не се променила народопсихологията ни, тя просто излезе на светло от своите  топли, дълбоки хралупи“.

И това, че не харесваме много неща в себе си, това също е нещо постоянно връщащо се при нас. Защото, не сме в състояние да го надвишим и да преминем на горно ниво, от където ще го виждаме под нас като на длан и цялото наведнъж. Така, че да би могло скоро да стигнем до пренебрежение към него, заради това, че сме го изяли в анализа на разсъжденията си. Само дето го няма това, което да ни изхвърли натам.

„Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си. Защото, нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. … дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство – това сме ние.“

Наместо грациозен поклон за любезна куртоазия към големи мислители, днешният човек с убеденост превива гръб пред вменената му представа за тежестта на битието. Което е голямо поне колкото една страшна матрица, която яде хора. И реалността не е реална, ами виртуална и цифрово объркваща. И срещу хората (при това като общество, към което иначе отричат да принадлежат) се е надигнала една голяма вредяща им сила, различна от тях. И още колко много мними тежести на битието нарамваме сами, за да сме сериозни в опитите си да се справяме с живота, ама „насериозно“.

„Никое общество не иде с готови рефлекси, то си ги изработва при своето противоборство с неизгодни нему явления.“

А ако се откажем от генералните изводи, които не са ни по мярка, какво остава? Да правим фигури от стружки, залети със смола и отлети в някаква форма, ако пак се върнем към занаята? Дори и синтетичните имитации пак са продукт, нали?

„Ние знаем как се минава между капките. … да мушмурочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушмурочим, така да бъде! … Това е тя, стратегията на малките нации.“

Тогава какво остава, след като голямото не е уместно? Достойнство може би, или паметта, пък и мъдрост някаква. Малки и важни неща.

„Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не  става… Без зор прокопсия няма.“

Вероятно това е една добра сърцевина. От нея може да се извае нещо голямо. То наистина има шанс да стане забележително.

 

* Всички цитати са от http://www.veramutafchieva.net

No Comments Yet.

Leave a comment