Изписано с лъч

Лъчите са мрежата, която държи Слънцето на мястото му. Изглеждат щръкнали от него в различни посоки, но всъщност имат мъдрост да са гъвкави и да се съчленяват в паяжината, която крепи гръбнака на космоса.
Нашето си Слънце е само в тази галактика, но се чувстваме толкова огрени от силата на лъчите му, че душата ни стоплена хуква да прекрачва вселени. Независимо дали и те са осветени от него или завоалирани в космическия мрак. Врящата топлина на светлинния бульон непрестанно ражда своите разпространители – лъчите. Тъмнината е техният любезен фон-проявител, а за вдъхновеното човешко проникновение е просто разстояние, което трябва да бъде избегнато.
Всяка слънчева искра се движи по собствена траектория преди да стигне до атмосферата ни – едновременно въздух и настроение. С едното се насищат живите същества, а другото – то е материята на поетите и писателите. Пишещите хора знаят как да пращат душата си в обетованата ничия земя на голямата необозримо красива светлина, в която сияят всички цветове и неизброимите им нюанси, които трептят с музика и проблясват по лъскавата форма на смисъла. Там е различието и разнообразието на изчерпателността.
Поетите умеят да изпращат своята сърцевина на мисия. Тя си счупва слънчев лъч, че негово парченце ѝ се струва удобно за моливче. С него да рисува и пише върху космическата тъмнина. Като триизмерен принтер, в който тънкото снопче огнена светлина вае, напластява с думи – натрупва ги безформени и после в един момент, когато дори и една буква не може да се прибави или махне, изгрява картина на целия изказ. В писателските ръце, този лъч умее и да прогаря и пронизва, за да създава форми и да ги съчинява в цели светове, които да нанизва в галактики и после да ти събира до вселена. Или пък, да разпада всичко, така че след отломъците винаги да остане един смислен последен, който може да каже нещо за завършек.
За тази душа вселената е един поет или писател. Тя е слънце там. Вдъхновението прави сложни полетни фигури между нея, звездите, планетите и … думите. Словата са едновременно материал и резултат, разликата помежду им е отсечена от преминаването на един лъч.
Паяжината на фантазията, ако се завърти бързо, до завихряне, тя ще се разпадне на частици, които ще пуснат в гравитационната фуния на писателското съзнание разни работи и вдъхновението ще ги изважда от другия край готови за подреждане във вселена. Слънчевият лъч умее да се шмугва отвъд квантовия свят и да излиза от другата страна като енергия. Там измеренията всички са гостоприемни същевременно, времето го няма или е всичкото накуп. И привидението на лъча – енергията – взима от всяко каквото се полепне по нея.
После напуска безтелесния свят, но не отива направо на земята. Първо проверява в междинната ничия територия на въображението, дали някой поет или писател не е пуснал там своето вдъхновение, да бъде покосено от магнитна буря и да падне на земята прогорено като от мълния. А то, всъщност, лъчът е написал върху него стих или абзац.
Четящите трябва да усетят, че слънчевите лъчи падат като ленти, които се веят и увиват като плитки. Или стават жилави като камшик и жигосват с топлина. Или изписват фигури от светлина и сянка, когато преминават покрай облаците. Но само поетите и писателите знаят как вдъхновението дамгосва душата със слънчев лъч…

No Comments Yet.

Leave a comment