Да откриеш цвят

На Албена, която винаги има вяра в поезията на моето слово

Градовете са бозави. Безразлични като делниците си – протяжни, подредени и окадени от ауспусите на коли. Построени без святост, само практичност. Грехове и изкупление не се отбелязват, а праведниците живеят не в тях, а в себе си. Само дървета и църкви напомнят, че някъде там над нас има нещо голямо и непонятно.

Геометрията на града е на улицата. Започва от фасетираните плочки, всяка надигната под уникален ъгъл от корените на дърветата. Където ги има. А липсват ли – там течната небесна благодат е оставила своята заоблена геометрия в проядените под себе си плочки. А ние трябва да балансираме стъпките си между отпечатъците на земята и небето. Да не изкривим много вертикалната си стойка и да спрем да бъдем връзка между долу и горе.

При една такова балансиране, след подробно картографиране на плочките, по които да мина покрай ъгъла на една къща, можех да си позволя да вдигна поглед. И той опря в лилав свод. На улица, заслонена от цъфнали дървета. Листата им почти не се забелязваха от гроздовете цветове. Небето се виждаше само покрай края на короните им. От там и трябваше да ги снимам с телефона си, защото ако застанеш точно под тях, светлината не беше достатъчно.

Част от очарованието беше, че не знаех какво е това невиждано дърво. Дори отдалеч не приличаше на люляк, имаше си масивната осанка на дърво. Гроздовете на цветовете напомняха акация. Бегло и неубедително. Това не им пречеше да пълнят улицата с бухнал цвят, за заслоняват асфалта и част от тротоара. Бяха му надигнали и част от плочките, съвсем истински дървета си бяха.

Хванаха ме неподготвена. Такова препълване с цвят не подозирах за възможно в градски условия. Короните на тези дървета бяха много по-обемни от тези на плодните. Сякаш надменно демонстрираха, че са само декоративни. И цветът, цветът беше обилен и благороден. Някакви жици между стълбове се губеха в тях. Някакви къщи се притулваха отзад. А тези дървета доминираха всичко с цъфтежа си.

Оказа се, че се наричат дървото на Юда. Едва ли щях да помня другото име – див рожков. От него се ползват цветовете, семената и дървесината, медоносно е. Съвършено невероятно ми звучи, за мен това дърво е върхът на градската декорация, не може да има друга полза от него. Не ме интересува и че има и други подобни цветни пълнежи за града. Например Златен дъжд, лабарнум. Макар и по-тънък, жълтият му свод също е внушителен. Аз съм си още в лилава сянка. Която се вижда като пръски върху небето, когато човек погледне нагоре. Сега е сезон, в който градът общува със своята метафизика с цветове. Юда се преражда чрез святостта на природните цикли. В дърво.

Градът поема диханията на хората, а издиша себе си. Затворени сме сред цимента му. Във всички посоки, само в края на вертикала има едно небе за погледа. Понякога природата надделява над полиса и прави свое небе – свод от цъфнали дървета. Намята го върху избрани улици и го държи сочен за малък отрязък от време. За толкова може да надхитри горе-то и дъха на града. Когато след време тя се оттегли, ще останат само храмовете. С дворове, пълни със заспали голи дървета. А дотогава, в градовете ще има тук-там и цъфтящи куполи. А възвишеното понякога е зад ъгъла.

No Comments Yet.

Leave a comment