Откъснатите кукли

Театърът няма покрив. Вдъхновението го няма. Излетяло е от там, понеже вече няма конци, по които да пробяга – въженцата, държащи куклите. Няма действие в пиесата. Нямането е заменило даже очакването на Годо. Такова едно нямане, което е вибриращ предвестник на нещо, дето само привидно плаши най-много с неизвестността си. Нейният театър на сенките е все пак театър – пантомима на предчувствията. А това, което идва, може да е квантов пърформънс, в който мисълта на актьорите създава проекция от цветове, звуци и очертания за раздаване по интерфейс.
А имаше хубави кукли на конци, но конците са скъсани. Куклите са се изсипали на сцената, на пода, дали ще паднат от подиума едва ли има значение. Или има? А кулисите, дали ще се дотътрят до тях? Свободни са да избягат, но неволно участват в нетеатралната трагедия на реалността на дървените си крака. Отвързването от оплетените преди това конци не ги е освободило от представлението. Просто сега ще играят пиесата не от въздуха, а на пода. Колко ли силен и внушителен глас се изисква да те чуват от там и да казваш всичко само с него, почти без езика на тялото, обезформено от изнизаната си поддръжка отгоре?
Кукловодите не дърпат конци, отдавна са ги пуснали и сега пишат сценарии. Куклите тътрузят след себе си провлачените по сцената конци, радват им се, че са им спуснати „свише“ и си ги носят радостно като метафизични влакна. А драматурзите пишат присъда за целия театър, как да го съборят и да направят анимационен филм за него. И ще бъде фентъзи – архаично приличащи предмети ще бъдат декори на бъдещето. Предполагаемото, недоказуемо предстоящо, за което има толкова много очаквания.
Надеждите са куклите пак да оживеят за спектакъл, при това на истинска сцена. Но, сега над нея е пусната мъгла, само тя е декор. А действието – разпръснатите дървени кукли пълзят по дъските и се опитват да се скрият зад кулисите, защото суфльорът го няма и там могат да намерят текста на пиесата. А то пиеса няма, няма представление, само анимация, в която куклите са изправени и без конци, и се движат като в пантомима. Безсловесно, за да може да се тълкува всякак.
Всяка прилика с реални лица и събития е почти метафизична и доста по-малко метафорична. Конкретното има и дълбочина, също както театралната сцена не е само плоският под, ами има недра, особено зад кулисите. А ако се погледне нагоре, прожекторите са благосклонни, макар и в собствения си мрак. Но, това е само театър, нищо повече. Конците на куклите, маските и костюмите, светлосенките и декорите – всичко това е само тленната плът на пиесата. Зрителите, доколкото ги има, могат да си тръгнат и да се освободят от драмата. Животът сега не е представление. Обаче, има такова натрапчиво предусещане за прилика…

No Comments Yet.

Leave a comment