Изборът без синоним

Ключове и стаи

Ако ключ се завърти, за да отвори врата, той трябва да се обърне поне на 180 градуса. Колко повратливост се иска, за да влезеш някъде! А по-сложното е да си сигурен, че си същият, докато си вътре. И да имаш късмет да си в едно и също помещение със смисъла си.

За всеки ключ трябва да бъде намерена врата, която отваря. Обаче, има стари ключове с патина, които отварят скърцащи порти, зазидани в масивни стени. А те са порутени, стърчи само портата, защото нейната тежест е по-малка и последна ще я събори. През руините на тези стени може да прекрачи всеки, освен поблазнилият се да мине триумфално през вратата. Ако вижда смисъл в това.

Грижливо пазени ключове от съкровено място също може да са безнадеждни. Техните врати отдавна се отварят с карти с чипове. А по-стари оцелели двери вече не могат да пазят нищо зад себе си. Тук няма вариации, всичко се е насложило назад във времето или в неговата продължителност. А изборът трябва да бъде празен тук и сега, независимо кои хранилища на данни могат да бъдат отворени и налични в момента.

Стаите с информация са  безвъзвратно затворени. Просто не са стаи. Данните са отдавна в цифров вид. И растат като рак, а и по неуправляемост приличат на него често. По една правилна постъпка може да бъдат налепени неимоверно много метастази, преди да бъде поднесена на публично внимание. И тогава изборът е лесен. Ще се борим с рака, с нещото под метастазите. Но не с информационния свят, който считаме за целия свят, ами само с това, което е покрито за нас с патологични натрупвания. Действието на човека, неразличимо от представящата го обвивка.

 

Слова и сила

Изговорени думи понякога обръщат местата на сенките и светлината, сякаш някой умел оператор превключва разни прожектори и даже им сменя цветовете. Между случките и хората стоят средствата за тяхното съобщаване. И съобщаването се прави в огромни интернет общности, където всеки има права, които са в пъти повече от задълженията.

Ако случайно дойде месия (и дори Месия), най-добре ще е да е от тези, които се изявяват в социални мрежи. За да може да бъде удобен за ползване – да се пишат коментари под думите му, да бъде разпъван на кръст във всеки един момент, без да бъде премахван, че да не възкръсва за слава. Думите му да бъдат изографисвани като графити по стените, за да може да предизвикат някой да вземе спрей и да нанесе върху тях каквото му хрумне. Хората ще го обичат, всеки залюбва любимата си жертва. И колкото по-силен човек мачкаш с постовете си, толкова по-удовлетворително. Дори евентуалните спасители минават на конвейера на онлайн сеира за еднократна употреба.

А избор трябва да се прави. Въпреки че не е ясно от къде да се влезе в подходяща стая, с библиотека с ценна информация и удобно кресло за размисъл. Освен това, в същата къща, към гостната с големите идеи има и един килер, между нея и кухнята. Там са материалните конкретности, които изпращат своето зловоние към голямата светла стая с концепциите.

 

Кръстопътят

Най-лесно щеше да бъде, ако човек можеше да си избира кръстопътищата, на които да се озове. Понеже, ако се случи някой по-объркан, и от него излизат повечко пътища, или пък един път се раздвоява малко след кръстопътя и едната му част тръгва в неочаквана посока, тогава какъв е ориентирът? Приказно удобният кръстопът би бил с две разклонения – едното към пропаст (наблизо и видима), а другото към гора с поляни и езерца (от която лъха подсказващ хлад). Обаче, самият този кръстопът би бил подвеждащ с опростеността си.

Изборът между каузи не е същото като воюване за мнение. А техните смисли, на каузите, все повече биват обличани в доспехи. Дрънкат се оръжия и мнения. Изборът е сложен, трябва да се намери враг, кой измежду всичките, поднесени от въображението? А реалността присъства в най-добрия случай като наличност, не като разбиране. Защото, информацията за нея е скрита и сега се търси ключа за нейното хранилище. А при липсата и, празнотите се запълват произволно и фриволно.

От изговореното покълва трънлива плетеница. Слушащите се чувстват компетентни да я разтълкуват като лабиринт. Смятат, че в центъра му говорителят е вложил един голям смисъл, който те са състояние да открият и възприемат. И са в състояние да запълнят с фантазията си всички отсъстващи брънки от тази мисловна верига. Освен това са убедени, че смисълът е единен и монолитен словесен къс, който се местонахождава някъде и само трябва да бъде намерен.

 

Накъде или как?

Изборът всъщност е процес и резултат. Той не е хитър похват за придобиване на гаранция за правилност. Търсенето на сигурност в него може да е само във вътрешната убеденост за момента му. Често пъти не е важно да се определи накъде ще се върви, ами как точно ще се определи това. Подборът на правилния ключ е също като формулирането на правилен въпрос, първото място за потенциален провал и отправна точка към успеха. Нещо като кръстовище с два пътя, макар и не много лесни за разпознаване.

Отвъд усещането за размагнетизиран компас, човек трябва въпреки всичко да потърси големите посоки, някъде и някак си. На собствена отговорност, която няма как да бъде намалена или облекчена с надежден съвет или информация за безкритично ползване. Това е то, правилността на избора не е в неговия момент, а напред във времето, поне така се усеща в процеса.

Дали изборът е удовлетворяващо или неблагодарно задължение? Отговорът е в резултата му. След време.

 

 

No Comments Yet.

Leave a comment