Зимата в немилост

Ако откъснем два листа от календара, дали ще успеем да уволним зимата? Да детронираме Снежната царица и да направим от нейното царство една топла република, пълна с приказно веселие и топло безгрижие? И тук не става дума да извадим от окото си някаква малко парченце от счупеното огледало на лошия магьосник на Андерсен. Не, това огледало е отдавна затрупано със сняг.
Зимата трябва да бъде изгонена от нашата си приказка поради нейното особено досадно усърдие. Въобразила си е, че ще омагьоса някого със своите ледени гримове, с които пудри и посипва. Предлага да се възхитим на замръзнала паяжина, по която дори и на най-фините влакна има по малко скреж, сякаш ни е подарила ефирно бижу. Или на кристалния паваж по тротоарите, който старателно ни поднася излъскан. Или пък някой ще оцени, че навсякъде има бял килим. Никой не иска да бъде на мястото на приказното момче Кай, целунато от Снежната царица, което спряло да усеща студа след това, защото станало изковано от лед.
Не, тази зима си е истинска и в нея няма приказка. Белите пчели, за които говорят на Кай и Герда, са всъщност пълчица от дребна бяла напаст, маршируващи надолу от небето. Този тих десант натрупва килими, подуващи се до китеници и накрая всичко завършва като под тлъст бял дюшек. И когато той бъде надупчет от стъпки и изчистени петна, парцалите на напастта пак се занизват да падат. И отново стават на покривало – неравно върху вече оформения релеф.
Зимата не е грозна само в първите мигове, в които разстели белите си чеизи. След това ние ги подритваме и отмятаме. Обувките ни се стремят да смелят на парцали нейните настилки. Заради студеното си сърце, зимата бързо се набръчква като зле навята пряспа и се източват висулки като жищни зъби. Белият грим от клоните на дърветата се разтича и прави долу кална боичка, с която да оцвети пейзажа.
Отваря се окото на зимата. То е кафяво, под хрущящия скреж на повърхността, неговият цвят е този на затрупата отдолу пръст, на приспаните стъбла на дърветата. Дори и на керемидите, които чакат да се отърват от бялата си пудра, когато Слънцето благоволи да кихне, втресено от зимния мраз.
Сърцевината на зимата протяга към нас злобните си студени пипала, които се просмукват през стените и опипвам пространствата на стаите, за да ни намерят. И понеже тя не е приказна, нея не можем да я разтопим с радост и щастие, които да я стоплят, както е направил Андерсен за героите си. Ние ще трябва да изтърпим още малко неравната битка за топлина. Дори и Снежната царица в края на приказката се запилява по топлите страни, твърди, че било по работа…
В един момент листата на календара ще отпаднат сами и ние ще си припишем идването на пролетта като победа. И ще си изнесем всички зимни завивки на слънце, цветята на балконите, и ще се надсмиваме на и без това отмрялата зима. За толкова ще имаме още останали сили в първия момент, докато природата не се събуди и с двете си кафеви очи. И на земята бялата кожа да бъде сменена със зелена, както на змия.

Текстът на приказката “Снежната царица” може да бъде намерен на:
https://chitanka.info/text/4818/7#textstart

No Comments Yet.

Leave a comment