Запетаи без опашки

Думите нямат огледало. За своя образ имат единствено самомнителни предположения. Вярват безпрекословно, че могат да разлеят обаянието си върху всеки бял фон. Да го нагънат в множеството си измерения, пълни с цветове, форми и чувства. И така да направят огледало, в което да се проявят мислите.

Надменни интелектуалки са те. С пренебрежение се опитват да се издигнат над незаписаните препирни на препинателните знаци. Чувстват се несравнимо по-смислени от тези дребни петна точките. И се спускат да се разлеят една след друга, разюздани и устремени, трупат се обилно и правят самите те петно – от букви. Вероломни с богатството си.

И ето – в текст, учтив и гладък, даже рутинен, по някакъв начин на места черното на буквите е по-гъсто и над него витаят невидими, но осезаеми емоционални запетаи. Не са ударение, просто начало на вихър върху текста. Точка, от която е тръгнал да излиза вятър и не е стигнал никъде. Застинал е препинателно, за да казва нещо си.  Сякаш след тях трябва да има едно неизписано „обаче“ и да следва преразказ с емотикони на това, което носят буквите. Даже друга проекция, перпендикулярна стена на същата стая.

Точката е свръх сгъстената мисъл, а заврънгулката, излизаща от нея, е траекторията на ума, премествал разсъжденията си върху друга материя. Това е самочувствието на самомнителните препинателни знаци. Строгите речеви метрономи, които отмерват ритъма на смисъла са те. Оставени без реч, само ще тиктакат в тиха стая, без думи да пълнят промеждутъка между маховете им.

Ако от една концентрирана точка излиза смисъл във всички посоки, тя ще стане като таралеж. Ще се търкаля бодлива и ще пробожда белия лист. След нея ще остава пунктир, като нейна материална сянка, която няма да избледнее. Дупки, през които да се процежда мастилото под листа – на петна, сенки на думите, но не достатъчно четливи. Толкова сенчесто ще бъде, родено от начало само от една точка – като взрива на Вселената. Така е когато множество смисли станат едновременно разюздани. Бодат се взаимно и се размиват до неузнаваемост. И после хора, повярвали си, че са умни, започват да гадаят по петната на сенките. И там намират смисли, дълбоки като присъстващите или липсващи оттенъци, за тях няма значение. Важно е, че не са смущавани от яснотата на ясно изписаните букви.

Затова прилежните точки са си намерили как да пускат следващия смисъл на изречението само в една посока – по възпитаното камшиче на запетаята. И тя отделя, разделя частите на изречението да не се слеят, да се размият и проникнат взаимно. Става като сянка на точката, прекъсва само смисъла, не цялата мисъл. Като блюстител, който помага да се стигне до края на мисълта, събран в едно дребно идеално черно кръгче.

Мислите напират да пръснат думи върху бял фон. Словата се спират неохотно при камшичетата, после се втурват да се изявят и се търкалят до точката със сетни сили. Ако я няма, ще забравят какво поръчение имат да носят или ще се нижат до своето обезсмислящо изтощение. Хвърлени по вятъра на емоциите, на които също ще омръзнат скоро. Отчаяно ще се разголват, ще натъртват прелъстителния си чар. Докато от тях останат само прозрачни оттенъци. И смисълът вече не може да се огледа в тях. Понеже са подминали удивителния знак, който ги е предупреждавал.

Само слова правят изброяване, а само точки – многоточие. Смисълът е между думите и точките, еманация на мисълта, застопорена от тях. Той е висшият разум, който претегля баланса на думи и препинания. Иначе всички те остават само насипни, макар и заедно. И се търкалят и въргалят до изтъркване.

No Comments Yet.

Leave a comment