По утайката от кафе гадаят. Частичките горчивина са се събрали на дъното на чашата. Ако е имало сладост, тя е изпита с течността. Шекерени вадички, разбутвали по пътя си кафявата мътилка, са я насъбрали на тъмни острови.

После чашата е била обърната върху чинийката и е изплюла тъмния си товар там. Горчивините, неизговорени от устните, които са пили от кафето. Отляла се е човешката мътилка, отпечатана в смисъла на утайката, както червилото остава върху ръба на чашата.

И се започва гадаене по тъмнини и сенки, измежду които да бъдат различени фигури. Очертанията са на едно нещо, а означават друго. Между утайката и тълкуването се вмъкват житейските условности. С цялото коварство на своята нежелана сложност.

В горчивата съдинка на живота винаги има и сладост. Иначе никой нямаше да се заеме да я пие. Отчаяно вярваме, че житейската ни напитка, а с нея и нашите обстоятелства, не са достатъчно разбъркани и объркани. Че някъде на дъното се е утаил мед и само с пиене на големи глътки ще стигнем до него.

Пчелите могат да дават мед, но жилят само едни път и това им коства живота. Умират скоро след загубата на жилото си. А то има собствен нервен възел, който му позволява да бъде живо и активно още доста време вътре в кожата на ужиления. Осите не дават нищо, само консумират, но пък могат да жилят по много пъти. Медът и жилото не вървят точно заедно, поне не в един и същ организъм,  приживе.

Завистта е прозрачна и невидима. Докато не цопне в нечий казан – малка или голяма чаша. Там отначало е безвкусна. Плува из течността като русалка, но се разпада на демони. Горчиви, тръпчиви и привидно кафяви, а всъщност черни. Усеща собствената си отрова като сладост. Представя се за омайна, много е убедителна.

Частиците на кафето стават като гнездо на оси. Жужат нечуто и отровно. Завиждат си една на друга за това коя е по-тъмна. Мразят водата, защото ги разрежда. Ненавиждат сладостта, понеже ги разсейва. Най-биха се радвали, ако успеят да прекатурят или поне наклонят чашата и от нея да се разсее едно животинче, в чиято кожа да са живи. И да го разстелят като петно върху бял лист, за да не може никой да напише нещо смислено върху него.

Хората обичат да пият завистта като кафе. За да ги стимулира. Дори се чувстват освежени от нея. Като лечение с пчелна отрова, само че те си имат своя. И това е кафето, сварено върху пари от жегнато самочувствие. Горчиво и отровно безполезно. Това е стипчивата романтика на ежедневието. Собственото жило, с чийто връх се подострят. Остава само надеждата, че ще са като пчели и ще могат да ужилят само еднократно. И ще заплатят за това със себе си. Само.

No Comments Yet.

Leave a comment