Лютеница в простора

Между досадния комфорт на бита и върховенството на екцистенцията стоят тук-таме едни всеобхватни иносказателни прозаичности, пътни знаци при раздвоение на посоките. Привидно безлични плочки от ежедневието, често пъти ненаредени по тротоар, ами струпани на безраборна купчина. Ако някой ги сложи една до друга, ще стане гладък път за хора, успореден на потока, по който летят превозните средства на прогреса. А тротоарът е затрупан от паднали листа, краката ги ринат, ако прелитащите коли не са ги запокитили в безсмислен въртоп. Големият смисъл съществува успоредно с разточителството на разсипаните от природата есенни дадености.
От календара всеки ден се отлюспва един узрял лист, дните се отлепват като филии на хляб, за който е дошло време да бъде разчленен и яден. Сезонът на лютениците се разстиля върху тях с мазна чувственост и сякаш покрива всяка неравност от троха. Цапа и маже устните, забравили да покриват впиващите се в него зъби, които очакват мека и пъстроцветна наслада по езика и небцето. Вкусът се разлива богат и зрял, невроните в главата виждат багри като от есенна гора.
Шарената част на ежедневието вдига своя безразборен шум, мирис на зимнина прави петна във въздуха, а безделен вихър въргаля листа по тротоара. Разноцветните кръпки на живота временно се примиряват в една картина заради урожая на природата, който смекчава за малко зиналите въпроси – големите житейски питанки, които създават грижа на хората как да бъдат покрити, за да не бодат погледа като клони над окапалите листа. Ако те не човъркат по парчетата на пачуърка в опит да ги отлепят, да стигнат до някаква едноцветна основа под тях, земята ще бъде вечно затулена под окапали резултати на сезона.
А важностите на битието ходят и надничат по прозорците, като че ли настървени за нещо. Те са загърнати с високопарните си обноски и не може току-така да се познае дали са гладни за филия с лютеница или се озъртат за някое стерилно неовкусено място, в което да се спасят от довяваните от всейде миризми на зимнина, предателски офейкали преди бурканите да се сдобият с капак. На персоните на екзистенцията не им приляга да се цапат от допир с есенната сетивна гъстота. Тяхната лютеница е безцветна и не оставя петна. Като всяко несъществуващо нещо…
Дали великозначието се рони като дървесни листа или набъбва от това, че постоянно се пита нещо? То е всеобхватно, много по-далекобойно от сезона и отвъд всякакви сочни удовлетворения. На някои места плочките на ежедневието се разделят на две пътеки. Едната води към училищата, където растящи човещи се опитват да отхапят от големосмислието, да го усвоят и преработят в нещо за себе си. Докато са в младостта – да приготвят лютеница, неизчерпаема, която да ги храни цял живот.
Другата пътека се губи в есенните листа, сред препинателните знаци в края на слънчево-лятното изречение. Мимолетната удовлетворяваща пълнота преди подготовката за загниването и заличаващото настървение на студа. Сезонът на разслоението – листата се отделят от клоните и правят слой по земята, пъстър и разтлан предимно червен като лютеница. А хората се разделят по това с какво пълнят бурканите си – с нея или с тънката неуловима пара, процеждаща се от комина на работилницата за знания. В която не всички чираци могат да станат майстори, но по-лошото е, че някой даже няма и да чиракуват в нея.

No Comments Yet.

Leave a comment