Винтажно

Някои вещи стават ценни, когато ги подемат светлини във витрините. Зад тях стоят цели молове, в които можем да си купим изложената хубост. Стоки, поставени в светлината на модност и красота, като цветя – ухаещи на примамка за възвишеност. А самата възвишеност е там, където отива изпареният аромат. На някакво друго, неведомо място. Незнанието за местоположението му ни действа като доказателство, че е на място неведомо, почти божествено или е поне смислова ядка на вселената. И някак си няма нужда да разсъждаваме за него, важното е да знаем, че го има. И  че до там ни води тънка нишка на поднасяно ни благоухание.

А отвън, порядъчността, е изложена на сергия. Заедно с други ценности – престиж, признание, почтеност. Приличието също е търсена стока. Предимно за съзерцаване. Преминаващите го разглеждат подробно, за да си направят свое копие от него. Нещо като радиоактивен амулет, който ще ги облъчи със значението си. И после да са привлекателни с новото си излъчване. Смислово благовоние, с което е лесно да се напарфюмираме.

Искаме да имаме старовремски добродетели в съвременния си начин на живот. Винтажните вещи са изпитан във времето еталон, разбираем и достатъчно обезценен парично. Отколешни, достопочтени, изпробвани ценности – като дядовите медали, извадени от тавана или скрин, за да бъдат продадени. На колекционер, като вещи, без заслугите зад тях. Понеже за всяка от тях е ясно какво е символизирала. А винтажността често разделя материята от смисъла. Изложени за продажба са само части от първата.

Пък на сергията стои вехтошар – зъзнещ, с натрапващи се брада и коса и много червени капиляри в очите. Обитава турбулентната зона между снощното и предстоящото пиянство и спори с всички спрели пред него, че нищо не е каквото ни се струва. Хвали стоката си с нейната ценност, изпитана във времето. Кое – не споменава. Понеже има много времена, не всички достатъчно отдавнашни, за да са ни кристално ясни с отдалечеността си. Той живее между тях съвкупно и затова понякога ни е трудно да го намерим, дори в собствения му поглед. Независимо, че е трезв.

Минаваме покрай такъв човек забързани към будката с пресата или някой мол. За да си купим новите ценности. В снимки и думи, с мирис на вестникарско мастило, или предметите от рекламните постери. На връщане заглеждаме към сергията на вехтошаря да видим дали модните вещи имат прилика с неговата стока. От нея искаме само смисъла. И най-вече – да открием прилика между него и това, с което сме се сдобили.  

Стрелките

А вехтошарят е подредил и други вещи. Най-много има антики часовници, всеки от които отмерва свое си остаряло време. Приличат си по това, че телата им са все протрити от провирането между часове и минути, за да напреднат през дните и годините. И сега са същите винтажни ветерани, както и някои ценности. Отмерват едни и същи отрязъци, но дават различни значения. Станали са чешити, които тиктакат някакви си свои идилични кондики.

Старото време е обилно в обясненията си като часовник със стрелки. Винаги има една условност, която подрежда всичко така, че да се вижда през правилната пролука. Който не знае, че късата стрелка е за часове, вероятно би видял забавен уред, в който две щръкнали заострени пипала обхождат цифрите като караул. Че нали цифрите са 12, както месеците, а часовете в денонощието са 24. Такова забавно кръгло объркване би било. Докато съвременните електронни часовници показват часа и минутата, отделени с точки. Ясно, лаконично и категорично. Бързината на актуалността не предполага поезия и отвлеченост.

Старите джобни часовници са били с капаци. Да бъде затваряно времето, когато не е потребно. Възможно е хората не винаги да са искали да бъдат смущавани от точността му. Днес този винтажен лукс е недостъпен. Часовници без стрелки се натрапват от всякъде. Всичко е премерено от цифрите, които са излезли от кутиите на времето и се опитват да бъдат мерило за разумност в много сфери на живота. Дори и на витрините ги има. Като етикетите на изложените там ценности. Само зъзнещият вехтошар може би все още определя цените по свое си мерило според хората, застанали пред него.

Времето на розите

За който е ползвал часовници със стрелки, те са били безусловно и убедително понятни. Само от дистанцията на времето разбирането се размива. Смислите не са патина, не вървят заедно с предметите. Розите са може би един от малкото символи, които казват едно и също дълго време. Е, да, това едно и също често е цял чувал със значения. Затова големият Умберто Еко смята, че розата като символ е толкова наситена със смисли, че се стига до изчерпването му и дезориентация в разбирането. И после се започва от нулата да се определя отново какво значат.
А розите никога не са винтажни, защото вехнат. Именно тази тленност им позволява всеки пък да цъфтят с ново значение. Да не са повече символ на християнството. Да не са и само символ на любовта. Да може да бъде подарена роза на жена без някой да казва, че иска да разгърне всички нейни цветчета. При тях няма измамно остаряване, освен ако не бъдат  поставени между страници на книга.

Най-истински символ сред розите все още е синята. Дори и със скорошна генетична модификация са получени лилави или пепеляво розови, но не и истински сини. А значения са им дадени – били символ на любов, просперитет и безсмъртие. Интересен случай, при който има значение, но не и предмет-носител. Боядисват бели рози, изкуствено оцветени в синьо. Това е модерно сега.

Често на улицата виждаме да ги продава жена с измръзнали пръсти. Която сама някога е била роза, излъчвала е аромат на красота и младост. А сега увива цветя в мрежи и зебло, за да им придаде винтажност. Продава и сухи цветя, които сякаш са издишали аромата си в отдавнашните благополучни времена и са взели от тях само ценността им. И цветята трябва да имат смисъл, дори и за тях само красота не стига.

Антиквариат на смислите

Промените ни обезоръжават и отнемат цялата ни възможност да разбираме. Все едно скриват ключа от кутията с инструменти за анализиране и залепяне на названия. Заедно с названията липсват и смислите, структурирани от тях. И тогава се запътваме да ги търсим на по-стари места, от времената, когато предметите дълго време са значели едно и също нещо. Посещаваме антиквариат на смислите. Там вещите служат само като символи на влагания някога смисъл. Поне ни припомнят, че е имало и такива неща. Като премереното спокойствие да пиеш чай върху дантелена покривка. Или фотьойл с аристократични подлакътници, в който хората са имали време да почиват. Старите ценности топлят с умилната си яснота. Могат да ни върнат от средата на пътя към обезсърчаването. Но, едва ли ще ни помогнат да им намерим нови носители.

Много от истинските ценности са стари, но са напуснали старинните предмети. Дали са ги като откуп на времето, да ги държи във витрините на антиквариатите. А ценностите витаят около нас, може би чакат да ги разберем и назовем, преди да ги въплътим в нови предмети. Спиралата на времето се върти навътре по цветчетата на розата, докато стигне до семето. Най-големите романтици подарявам нецъфнала роза. Розите са шансът на бъдещето. Те ще растат отново и отново. Ще натежават от смисъл, докато той прекърши стъблото им. После ще никнат за нови значения. И винаги в хорските ръце, дори и премръзнали.

No Comments Yet.

Leave a comment