Течността на самодивите

В самодивите има много еротика. С нея те често спохождат някой герой, защото му предстои сватба със смъртта и тази му любима, безтелесна и отнемаща и неговото тяло, идва красива, гола и дива чрез тях. Земята ни явно е женска и много обича да прегръща смелите си мъже. Но, прегръща ги тя като самодива и ги заплита с корени наместо русите им коси. Те лягат върху нея и пропадат и се загубват в мамеща майчина женственост. Ерос и Танатос тук са в едно, при това с женска същност – самодивите, еманация на нежни пол и преход между световете. Шаферките на смъртта, красиви за тази церемония, отнасят в блаженство храбреците. След време ги пускат на свобода, вече нетленни и те започват да витаят заедно с нимфите над земята си и да правят с духа си невидими стенописи на купола, който я заслонява.

Христо Ботев в своята „хайдушка песен“ за Хаджи Димитър е възпял такава юнашка смърт сред самодиви. Смърт приказна, защото падналият в бой за свобода не умира. Просто идват самодиви и го прикоткват с ласките си в другия свят, където са вечните. Три години след написването на поемата и поетът се венчава за безсмъртието.

Все още не знаем със сигурност кой го е убил, няма установени достоверни сведения за обстотелствата на кончината му. Тялото му не е намерено. Съществуват догадки, част от които нелицепритни за нас. Вероятно вече не съществува начин да бъде установена истината. И само остава да прибегнем до мистичния елемент на самата Ботева поетизирана героика и да мислим, че и при него са дошли самодиви и че Балканът, зверовете и птиците са били покрай него, неизменни участници и утешители в церемонията и тайнството на преминаването.

Обеднели сме откъм смисленост и тършуваме миналото и фолклора, за да намерим нещо, което е отдавнашно и прилежно ни говори за себе си своите откровения. Образът на Ботев е безспорен и ненакърним, но въпреки това, около него има странични обстоятелства, свързани със сподвижниците му, които показват красноречиво какво се случва, когато големите личности (вече) ги няма или не могат да надделеят. И че тогава настава времето на липсата на отделните, самобитните и бунтарите, водещите фигури, които са такива и защото в някакъв смисъл са се сродили със смъртта заедно с мисията си – „свобода или смърт юнашка“. (Ботев написва „На прощаване“ на 20 години, 8 години преди кончината си.)

Тъканта на обществото не е само от нишките мужду хората, тя е и от това, което витае около тях и прозира в малките пролуки между основата и вътъка. Това е духът на общността, този, който се събира в определени моменти само в една личност, обвързва я и отпечатва върху нея рисунъка на това, което светлината е видяла, когато е преминавала през тази тъкан. Тази светлина не лъже и не може да бъде излъгана, тя пронизва световете и проектира единия върху другия. От небесния купол, геройските духове хвърлят своята сянка върху избраниците си. А в мрачни времена, лъчите трудно достигат до земята и почти няма отражение от небосвода върху нея.

Живеем във време, в което търсим метафизиката около себе си, но на своето ниво. Може и в себе си, но не по-нагоре. Само гората за самодиви ни е обща. Поне там още не сме направили частни парцели. Но, пък, не вярваме много на самодиви, защото не осъзнаваме, че самите ние сме станали като тях – сами и диви.

Надигат се гласове, че сега е ерата на дивия индивидуализъм и няма усещане за общество. Зигмунд Бауман говори за „течно общество“, което според покойния вече проф. Умберто Еко означава „отсъствието на устойчиви орентири в съвременния човек“*. А течното на обществото се изразява в това, че при отсъствие на такива отправни точки, всичко се разтваря в своето рода течност. В оптимистичния вариант това би означавало, че няма как да се появят големи личност, защото няма да бъдат разпознати. По-тъмните краски говорят за разпад и на държавността. Хубавото е, че все още има немалко хора, които стоят в минута мълчание прави по обяд на 2 юни. Те ще са мостът към следващото време, което може да е на индивидуалностите, а не на индивидуалистите.

Сега си нямаме съвременен Ботев, може пък да трябва да имаме малки Ботевци сред нормалните хора, които иначе не са били тръгнали след големия навремето. От друга страна, не е съвсем сигурно нихилистичното тълкуване, че Ботев, Левски и другите национални герои не са дали живота си за такива българи, каквито живеят сега. Сигурно е, че не са искали българите да бъдат такива, каквито в момента има много, но те са били мъдри и човеколюбими и вероятно са били наясно, че в народът ни има по малко от доста неща, в това число и нелицеприятни. И въпреки това са свършили каквото са могли и са платили с всичко, каквото са имали.

Концепцията за борбата сега ни е много чужда, но се борим за мир с всички средства, за които се сетим. Разбира се, тези средства трябва да са мирни. Тоест, словесни. Само дето не докарват на качество като думите на Ботев. Трудно е да се бориш в течност, която размива всички движения. Сигурно е нужно да изкристализира нещо и чак тогава…

В нашата менталност героите загиват и стават една голяма еманация и така живеят винаги с нас и около нас. Дори в нас, защото всички имаме нещо диво, което се рее само в простора, а не в обществото. И от което тук-там може да се роди по още някой голям един ден. Може още да има самодиви, които да го чакат…

*http://economix.bg/lacocieta-liquida

No Comments Yet.

Leave a comment