Есента боде

Есента е ядка сред бодли. Сърцевина на зеленото, която ще го надживее. Излюпва се сред сочна природа и изсушава черупката си до разпад. Лениво и протяжно маринова багрите до безлична пръст и голи клони. Изважда на показ костелива зрялост. Само острите шипове по вейките я надживяват. Защото се втвърдяват сами, преди тя да се добере да го направи.

Първично натурална е есента, прелива от богатство, но няма сложност. Не умее да борави с градовете добре. В тях дори и вятърът не е галантен с нея. Той помита листата и, подмята ги с пренебрежение, брули ги и ги дави в локви. Фасадите затварят прозорците си под носа и.  А тя, като замахне ядосано по тях, оставя саксии със спаружени стебла. Пищна е с топлината на багрите по дърветата, но не знае да кокетничи чрез тях. Пренасища окото, макар и да го оставя затоплено. Отчаяно безплодна е след последната прибрана тиква.

Като вещица се носи есента. Знае много, мъдра е, но с горчивината на завършването. Тъгата на узряването я втвърдява. Става остра като оголен клон. Достига до хората само чрез отделните си елементи, но не и с ласкавост на същността си. Защото владее най-непривлекателната част от цикъла – умиращата. Само бодлите и се радват, понеже им помага да пробият през цветните петна и да останат след тях.

Езичница е тя, пълна е с природни ориентири. Носи усещане за запад преди севера. Владее и алхимията да усмирява цветове, преди да дойде рестартиращото бяло. Борави вещо с всичко в природата, но не и със силата човешка.

Есента е венец от тръни, но не трънен за хората. Естетизира примитива на бодлите, защото само така може да остави нещо след себе си. А хората ги берат, правят чай от тях или ги боядисват за стайна украса. Защото техният живот е с по-дълъг цикъл от природния. Много есени има в него, с различен нрав. Те умеят да се радват на всичките му варианти. Понеже притежават префинена сложност. Която пък е техният начин да оцелеят след есента.